St. Kl.Ohridski Logo



СЛАВИСТИЧНИЯТ КАНОН НА БОРИС ЙОЦОВ

доц. Величко Тодоров

Информационният код на тази студия иска да разтълкува една мисъл на Борис Йоцов, изказана в писмо до Ст. Чилингиров и изразяваща обзелия го по това време, преди да се установи в София, синдром на провинциалното нулифициране: да я разтълкува в един друг план - в плана на отчасти продължаващия и досега синдром на йоцовско нулифициране, - вече не по идеологически причини, а поради някакъв своеобразен методически (даже бихме казали псевдометодически) отказ от опознаване на Борис-Йоцовите проучвания, които не били солидни и на които винаги се било гледало като на "лека кавалерия"... А мисълта на Йоцов е следната: "Да бъдеш руина, значи, все пак, че си бил нещо..." А след половинвековната канонада срещу стореното от Йоцов и срещу самия него не само от методическа (познавателна), но и от морална (оценъчна) гледна точка е повече от интересно да се проследи какво е бил в действителност проф. Йоцов, преди да бъде руиниран!

Дидактичният акцент на тази студия се съдържа в отговорите на въпросите "какво значи" и 'какъв е смисълът да се говори за славистичния канон на проф. Борис Йоцов". Отговорите на подобни въпроси, но съотнесени към изучаването на литературната история, изпълват съдържанието на една инаугурална лекция: тази на Ханс Роберт Яус, изнесена на 13 април 1967 г. в университета в Констанц и получила известност под наслова "Литературната история като провокация към литературознанието". На въпроса "защо споменавам тези факти тъкмо на това място", може да се отговори най-малкото по три начина. Най-напред - презумптивно, като предположение за присъствието на провокативен момент и в настоящата встъпителна студия с оглед на най-продължителната и най-масовата заблуда на българската славистика (разбрана в широкия смисъл на думата и включваща българистиката) - йоцовската демонизация и стигматизация чрез интерпретационни насилия и "естетиката на отрязаните езици". Може да се отговори и алюзивно, като загатване за своеобразния принос на нашия учен към онази област от литературната история, която Яус определя като рецептивистика: "Днес критиката е в ръцете на читателя - отбелязва Б. Йоцов през 1930 г. - Читателят е добъ критик, защото със своя свят той преодолява оня свят, който днешният наш писател затваря в своите творения. Нека не се забравя, че доста читатели културно изпреварват мнозина писатели и че те могат да преценяват правилно едно произведение. Но трудно е да се прецени истинско художествено произведение и за него има смисъл от една критика, която излиза вече вън от границата на читателския опит. Такова именно произведение търси своя критик, защото върху него той може да развърне своята мощ."

А защо да не се отговори и дескриптивно, като се разкрие българското битие на изречената от Ян Хус в Констанц реплика "О sancta simplicitas!", когато забелязал една бабичка да поставя собственоръчно съчки на кладата му, за да й опростели греховете, т. е. чрез надникване в близо половинвековното ни "свещено невежество" спрямо научното творчество на Борис Йоцов. Спрямо това, което тук условно и контекстово ще назоваваме канон: като изследователски патос от типа "славянските литератури ще допринесат твърде много за изяснение, за кристализация на нашето славянско съзнание" и като научен принцип от типа"за да бъдем добри славяни, преди всичко ние трябва да познаваме славянските езици, за да проникнем в душата на славянската стихия".

Преди всичко обаче трябва да се посочат онези очевидности, които не само предхождат появата на този канон, но и в известна степен обуславят неговата същина. Налага се отново да обърна внимание на един отдавна и в пределна мяра известен факт, който обаче досега е разглеждан повече като социално-историческа и идеологическа обусловеност, а не като изследователска даденост. Става дума за нашата възрожденска стратегия за национално себеосъществяване, в която важна тактическа роля играе екстернализацията на идеята за славянска взаимност. Даването на външен израз на тази идея е пословично не само за романтичния период (за спонтанните крайности и емоционалните обяснимости) в развоя на българското славистично литературоведско мислене. Честият и нерядко пъти шумен показ на славянската идея е пословичен и за позитивистичния период (за издирваческата встрастеност и описващата скрупольозност) на този развой. Ето защо - ако трябва накратко да се каже какво лежи в основата на тази едва ли не задължителна за целия XIX в, екстернализация, - то отговорът несъмнено ще бъде: прагматично и идеалистично мотивираните желания да се опознаят и анализират съществуващите взаимозависимости между нас и априорно предполагания от нас славянски универсум. Тази кардинална изследователска тема има две сюжетни отклонения и обуславя появата на два научнопознавателни стереотипа - "славяните за нас" и "ние за славяните". Българоцентричният модел на научна познаваемост и представимост, многократно и изчерпателно функционализиран през Възраждането, обуславя доминиращата роля на първото сюжетно отклонение и на първия стереотип и в края на XIX и в началото на XX в. - проучването на българистични и български реалии в славянски текстове. По същото време второто сюжетно отклонение и вторият стереотип - проучването на славистични и славянски реални в български текстове - имат епизодична роля и задкулисно място.

Неслучайно тъкмо по това време авторът на известната студия "Посоки и цели на новата българска литература" (1910), бъдещият класик на българската литературна историография и основоположник на нашата литературоведска полонистика, отбелязва: "Време е за сравнително проучване на славянските литератури. В тяхната обща история един дял трябва да заеме и проучването на нашата литература от тая страна." И Боян Пенев наистина системно продължава традицията да фиксира и тълкува славистичните зависимости и славянските реални на българската литература, а успоредно с това се заема да направи първия български прочит на полската литература, която предписва за образец на нашата. Спонтанното полонофилство на Б. Пенев създава идеалните предпоставки за открояването на нова емпирично-тълкувателска проекция в литературоведската ни славистика - полонистиката. Субективната мотивация на учения на практика обективизира една реална потребност, свързана с някои особености на научнопознавателната структура на нашата славистика. Известно е, че първите български слависти в една или друга степен професионално се утвърждават по необходимост като българисти. Още при своето възникване в края на XIX в., когато нашето славянознание се концептуализира преди всичко като българознание, тази тактика на себеосъществяване ех саthedraа успешно се съчетава с една характерна за националното хуманитарно мислене на т. нар. малки народи стратегия на множествената изследователска индентичност. Става дума за строго определен модел на научно поведение, който би могло да се нарече дисперсивен: когато разпръскването и "раздробяването" на изследователската енергия се осъществява в рамките на различни научни области (езикознание, литературознание, етнология, медиавистика и пр.), това е вертикална дисперсия; когато разпръскването и "раздробяването" на изследователската енергия се осъществява в рамките на една научна област (чрез "вътрешни" или "външни" сравнения), има се предвид хоризонтална дисперсия.

Именно в руслото на такава дисперсия дебютира и първият наш следвоенен специализант в Прага Борис Йоцов, който на всяка цена се стреми да оправдае надеждите и доверието на Боян Пенев, като се профилира не само като първия български бохемист, но и програмно се подготвя да следва своя учител като литературовед славист. Става дума за докторската дисертация на бохемистично-полонистична тема "Отакар Мокри и полската литература", за която се смята, че е възникнала под непосредственото въздействие на чешкия литературен историк Милослав Хисек, известен с пристрастията си към малко познати писатели и пренебрегвани страни от литературния живот и процес. С единството на фактографски и тълкувателски контекст този труд представлява определен принос към тогавашните славистични схващания за транслатологията и контактологията. От една страна, в своите сравнителни анализи на полския оригинал и чешкия превод Йоцов с вещина се спира на различни йерархически равнища на преводимостта - адекватност, дословност, волност. По този начин, без изрично да посочва това, българският учен на практика доказва (при това върху материал, невключващ родния му език) много по-късно установения от транслатологията релативен характер на преводимостта.

Тук няма да коментираме релефния масив от метатекстове, с които проф. Йоцов в продължение на две десетилетия интензивно представя на българския читател в научна и популяризаторска форма редица славянски писатели, творби, факти и тенденции в литературния живот на славяните от XIX и XX в. В нашия случай условната употреба на понятието "канон" изисква повишено внимание към нещо друго, към експонирането на изследователския код славика като литературоведска и културологичиа ситуация с особени контекстуални хоризонти, т. е. като познавателна и корективна структура. Или казано с други думи - към открояването на славистичния аспект и на славянския контекст в български текстове и фиксирането на българския (или българистичния) сюжет в славянски художествени и научни текстове. Трябва предварително да приемем и това, че Йоцов дълго време споделя априорното гносеологическо становище за общия племенен произход, за сходствата в обществено-историческото развитие на славяните, за езиково-културната им родственост и за допирните точки в тяхната психофизика. Това становище на практика е в основата на Йоцовия литературноисторически и културологичен градеж, на неговия славистичен канон, които той въвежда в междувоенната българска хуманитаристика с една цел: да функционализира научнопознавателиата ценност на славистичната гледна точка в нашето филологическо съзнание.

В този смисъл условната употреба на понятието "канон" включва най-напред групата метатекстове, които Б. Йоцов сам изброява в един списък с публикации под наслова "Из славянските литератури". Към тази група бихме могли да прибавим и някои Йоцови рецензии, но с уговорката, че ученият предпочита литературноисторическата пред литературнокритическата интерпретация: на стихосбирката "Витлеемска звезда" от чешкия поет Франтишек Кубка, на книгата "Тайните на Балкана" от К. Вопичка, на статията "Руската политика на Балканите в светлината на нови извори" от Я. Славик, на книгата "Македония в българската поезия" от М. Милетич-Букурещлиева, на труда "Народът на Хавличек" от А. Хайне и др. Към същата група текстове би трябвало да се причисли и подготвяната от Б. Йоцов "популярна чехословашка граматика (с практически упражнения и малък речник) на български език в размер, по възможност, до 20 печатни коли, срещу хонорар 750 чехосл. корони за една кола при 1500 издадени екземпляра". Инициативата за написването на този труд е на Посолството на Чехословашката република в София, която изпраща на Йоцов ("според постигнатото устно споразумение") официално писмо от 19 ноември 1928 г. със следното уточнение: "Съчинението да е готово, по възможност, след б - шест месеца от датата на настоящото писмо." По неизвестни причини засега подобно съчинение на Б. Йоцов все още не е издателски факт. Трудно е да се презюмира коя от договарящите се страни не изпълнява своите задължения, даже и ако припомним обстоятелството, че на 27 май 1930 г. Й. Пата пише на Ст. Чилингиров следното: "Също така ме ядосва работата с Йоцов. Зная и чувам, че д-р Йоцов много се сърди на нас, чехите, и затова не пише. Но не бива да се сърди! Ние правим каквото можем. Едва сега министерството ми съобщи, че ще получа неговата граматика за рецензия. Ще се постарая да не закъснея, макар че имам много работа."

Към славистичния канон на Б, Йоцов спадат и някои статии, създаващи заедно с други публикации междувоенната българска апология към личността и делото на Томаш Г. Масарик. На първо място ще отбележим "Русия и Европа според Масарика", една обширна статия от "Юбилеен сборник в чест на Т. Г. Масарик по случай 80 години от неговото рождение" (1930), в която за пръв път се прави български прочит на концепцията на философа Масарик за "културно-историчната антитеза Русия - Европа", като се напомня за неговата нормативна личност и се продължава българската проекция на масариковския мит: "Чехословашко, като народ и държава, е в нова, славянска и световна ориентация. Прага, която е в сърцето на Европа, гони синтезата между Изток и Запад, между славянска и европейска култура. Кормчията е Т. Масарик." Като инициативен участник в българското парадигматично съизмерване с Масариковите схващания за демокрацията, Европа и славянството Йоцов се изявява и в статията "Т. Г. Масарик и неговият идеал за нова Европа" от сборника "Българско-чехословашка взаимност" (1930). В нея той напомня за това, че Масарик изрично отбелязва обстоятелството, "че в пределите на Югославия живее част от българския народ": "Докато настоява за разпадане на Австро-Унгария и Турция като държави с разнородно население, за България той иска да бъде запазена в границите си преди войната, като добавя - да й се даде и част от територията на Турция. Като знаем, покрай другото, и възгледа му за малцинствата, разбираме, защо допуска българско население да мине в пределите на други държави - хуманността и модерната демокрация не позволяват никакви насилия над него. [...] Ако днес идеалът на Масарика не е напълно реализиран, то не значи, че няма жизнена сила. Защото е идеал, затова сякаш трябва да бъде излаган на изпитания. Иначе не би бил идеал. Идеалът на Масарик не може да не бъде и наш идеал - в него българският народ намира извор за своите надежди по правда и мир в утрешния ден." Редактори на сборника "Българско-чехословашка взаимност" са В. Златарски и Б. Йоцов. За този първи по рода си в историята на бинарните отношения труд критиката препоръчва "да се чете и препрочита от всички български общественици и културни дейци, от всички образовани българи, които съзнават, какво значение имат развитието, разширението и засилването на междуславянските отношения и в случая - на българо-чехословашките", на които отношения сборникът "е един достоен паметник" и "в нашата сборническа литература ще пази едно от първите места". С позовавания на Масарикови тези и хипотези, с припомняне на конструкции и реконструкции от философията на чешката история Йоцов си служи и в статията "Томаш Г. Масарик", в която "канонизира" чрез чешки примери своите убеждения и представи за "световната целесъобразност", "надсветовната мъдрост", "народностната индивидуалност", "малкия народ", "народностния характер на историята", за съотношението между образование, култура, напредък и революция: "Всяка игра на революция е опасна и ненужна. Никой не може да отрече правото на един народ да се брани. Когато неговото съществуване бъде застрашено, независимо от кого, негов дълг е да прибегне към желязото, да мине дори през кръвта на собствените си синове, за да отстои свещеното си право за живот. Безкръвните революции са най-честити - стига позициите, които се заемат, да бъдат овладени докрай." А в статията "Чешкият народ и Масарик" Б. Йоцов експлицира отново - при това пак чрез еталона Масарик - любимата си теза за задължителността и функционалността на славистичните познания като индикатор и коректив: "За да бъдем добри славяни, преди всичко ние трябва да познаваме славянските езици, за да проникнем в душата на славянската стихия." Комеморативността на славистичния изследователски сюжет и на почти задължителното ни оглеждане в славянската идентичност Йоцов изтъква в беседата си с Вл. Русалиев през 1939 г.: "Дори и нашето възраждане, покрай своя национален момент, има и славянски, сир. съзнанието у българите, че са славяни, че са сродни с т о л к о в а славянски народи, е давало сила, давало е крила на националната идея. Именно това съзнание се изразява най-добре в култа към Русия като културна и нравствена стихия. И неслучайно нашето възраждане в началото на XIX век се свързва с първите наченки на славянската филология у нас. [И] Дали и ние като народ, макар и малък, не бихме могли да се домогнем и до едно светопознание, което би могло да ни отдели от западния свят и да ни приближи до източния, до славянския, до руския? Това са изобщо въпроси на българското съзнание, което трябва да бъде преди всичко славянско, а след това европейско. Тук могат да възникнат редица проблеми за българската култура, за българския творчески дух. [...]" Като активизира личните си пристрастия и професионални привързаности, както и наличните институционални условия и възможности, в края на 20-те години Б. Йоцов замисля и за десетина години успешно реализира една поредица от изследователски съжети, чийто патос е насочен срещу възникналата в междувоенния период паника на националната идентичност и провокираната от нея fobia affinitatis (страх от родство). "Мощни струи на Чуждо се вливат във всички области на живота ни - отбелязва през 1925 г. Найден Шейтанов в статията "Преображение на България". - Европа е тръгнала към Изток. Над нас висне клетвата да станем западокултурни. В други земи настъпи ли такова трагично време, въстава Домородното за борба против рушителя на местните духовни и материални постижения - поне като Толстой и Ганди. У нас потирът на съдбата като че ли се приема със сократовско примирение. Чутовният завет на дедите, изглежда, че навява друг начин на въздействие. [...] В научна България също тъй се лицезрат Изток и Запад. Ала учебните ни заведения кръщават повечето с вода от Нашето и дух от Чуждото. [...] За собствена наука се смята смиреният превод от Европа, т. е. от Германия. Принадлежност към някой западняк е достатъчна лепта пред олтаря на времето - местната работа се ограничава с цитати и разбор. Слаба е още родната гравитация. [...] Само малцина долавят, че науката ни трябва да стане не подчинител, а преобразител." Ще се опитаме да аргументираме твърдението, че един от тези малцина български учени през този период е и Б. Йоцов, чийто славистичен канон следва да се тълкува и като изследователски патос, и като научен принцип, но и в двата случая постигащ една транспозиция -преобразуването на едно интерпретаторско равнище на националната литературна история в друго, прочита на един ред български литературни факти (имена, текстове, събития) чрез славистичен код. Какво трябва да се разбира под понятието "изследователски патос"? Тук то се използва преди всичко в смисъла, който влага чешкият носител на Нобелова награда за литература Ярослав Сайферт изобщо в понятието "патос": "Сякаш почти сме забравили, че става дума за състояние на драматично напрежение, за целенасочено и енергично желание, за решителен копнеж, но не по материални или употребими блага, а по справедливост и истина. [...] Патосът ни преследва и изсмуква; той може да използува нашата тревожност и копнежа ни по осъществяване на идеала, за да ни тласне към саможертва и самоунищожение. [...] Патосът е нападателен, той винаги има противник. [...] Патосът е активен, той се стреми към достигането на предпоставената цел. [...] Докато патосът трябва да влага мощ в жестовете си и често пъти успява да бъде насилствен в своята динамичност. [...]" В този смисъл патосът на Б. Йоцов е интелектуално напрежение, изследователско жадуване, интерпретаторски глад по овладяване на "неудовлетворителното състояние" и постига това "с добре замислена, но едностранна праволинейност" (казано с думите на Я. Сайферт).

Каквато наблъдаваме още в монографичната студия "Йозеф Добровски в България", публикувана на български език в представителния чешки сборник с научни трудове по случай Първия конгрес на славянските филолози, проведен в Прага през 1929 г. С акцентирана фактологическа и тълкувателска скрупольозност Йоцов разкрива прагматиката на българския прием на този "жив символ на славянското единство": "В областта на науката, такава каквато е съществувала тогава в България, влияе върху развитието на граматичните възгледи, върху усета за правилна и стройна славянска и българска реч, върху езиковия традиционализъм, съдействува за закрепване, ако не и за създаване на Кирило-Методиевската традиция, дава крила на славистичния и истеричния романтизъм, а оттук и на националната идея, която се закрепва, задълбочава и изяснява в борбата между славизъм и елинизъм. [...] Както и да се погледне, не може да не се забележи, че той, после заедно с Шафарика, сближава чешкото народно възраждане с българското - хвърля мост между два братски народа, които са имали тогава една съдба: единият да брани славянските традиции на запад, срещу германизма; а другият - славянските традиции на изток, срещу елинизма. Моравия, а с нея и Чехия, будена някога от българското слово на Кирила и Методия, сега връща на България, своя духовен дълг чрез един от своите най-достойни синове."

Към концептуално оформяне на славистичния дискурс в български текстове Йоцов пристъпва в обширната статия "Славянските литератури и славянското съзнание в България", където набелязва цяла изследователска програма: "Да се проследят духовните общения между славянските народи, тъй както те са отразени в тяхната книжнина - научна, публицистична и художествена - това значи да издирим заетите идеи, градивни материали и форми, по-нататък чрез доловените заимни въздействия да се домогнем до техните общи моменти, както по дух, така и по съдържание. Но това значи и нещо повече: засягайки един въпрос важен както за литературната история, така и за литературната психология и социология, да се прехвърли границата на литературното влияние и да се види доколко една или няколко литератури възпитават или възмогват в определен исторически момент, не само отделни лица, съсловия или класи, но и цели общества, дори и цял народ, ставайки творчески фактор в неговото развитие, като съдействуват за кристализацията на някоя идея, на определено съзнание. Без да се издирват основно причините за славянското въздействие върху нашето национално развитие, неговите размери и посоки, неговата сила и интензивност, както и резултатите му, можем да определим от сравнително славянско гледище първите признаци на славянското съзнание у нас, елементите му и средищни моменти от неговото съдържание, основните негови въпроси, изхождайки винаги от духа на времето, облягайки се винаги на предварително основно историко-литературно изследване." Като разширява обхвата на литературната и културната история с оглед българските проекции на рецепционпия код славика, Б. Йоцов прецизно изяснява как у нас славянското съзнание най-напред битува като научна тактика и културна стратегия, чрез които българският народ се стреми "да си извоъва място в славянския свят, да бъде достоен член на славянското семейство, да се изравни с неговите представители". Проследява се как славянознанието въздейства върху националното обособяване, върху индивидуализацията и еманципацията на българския народ по време на Възраждането. Анализирани са и рефлексиите на славянската идея като политологическа алтернатива и политическо решение - проявите на българско полонофилство, русофилство, сърбофилство. "Ако славянознанието - обобщава Йоцов - езикознание, културна история, етнография и история на славянските литератури - може да задълбочи нашите познания върху славянския мир, да ни даде, както в миналото, една основа за научно, политико-обществено и литературно приобщаване с последния, ако може да бъде неизчерпаем извор за проглъбяване на нашата култура и прояснение на нашето славянско съзнание, то особено място трябва да отделим тук на славянската художествена мисъл. [...] Тук се крие най-дълбоко проявено славянско съзнание. Не като политическа, културна, литературна, а като нравствено-мистична идея, към която са насочени нашите културни усилия - да почувствуваме себе си носители на национално съзнание, което е само момент от общославянското, момент от тая универсална космична стихия, на която предстоят световни проблеми."

За ориентацията на българската духовна идентичност към славянския универсум Йоцов говори и в статията "Българската действителност търси автор": "Какво е нашето отношение към славянския свят в древността, към византинизма и елинизма, към сърбизма и пр., като политика, култура, идеология, към Русия, към Азия и Европа, още повече, че се намираме между два свята, на кръстопът, гдето се събират на пир толкова стихии? Каква трябва да бъде българската нравствена, културна ориентация, где трябва да бъдат посочени националните усилия на утрешния ден?"

В търсене на отговор на въпроса за българската участ и за ориентацията на културното и националното ни битие в началото на 30-те години Янко Янев пише статията "Изток или запад", в която отсъжда: "Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. [...] Несъмнено, и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни и да са, те нямат първично действие и не могат да съдействуват за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престала да се чувствува славянска. [...] Ето защо, напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток."

За българския страх от славянско родство говори и Б. Йоцов в програмната статия "България и славянството": "След катастрофата при Добро-поле течението против славянството, и против Русия, се обосновава не само политически, но и културно-исторически. В своите крайности това течение стига до отрицание на всичко славянско, дори до твърдение, че българският народ не е от славянски, а от тюркски произход, че той трябва да излезе в своя държавен живот от търкското начало в своята кръв и в своята история. Отрицанието на славянското се съпровожда с възвеличаване и възславяне на прабългарското, Не славяни, а прабългари са положили основи на българската държава. Отклонението от прабългарската насока в държавния живот е водило към громоли българския народ. Славяните са неспособни да уреждат и управляват държава, те са мечтатели, копнители, мистици, лишени от чувство за действителността. [...] В живота успяват ония българи, които следват кръвта на Аспаруха, Крума и Омуртага. От тия исторически, културни и расови положения последователите на противославянското идейно течение в българския духовен живот вадят заклъчение относно насоките на българското народностно възпитание и българската народностна политика. [...] Българите могат да се поучат не от славяни, а от германци, унгарци, англичани, дори и от турци. Те ще преуспяват в държавния си живот, ако се освободят от славянския си сантиментализъм, особено ако се отдалечат от Русия. Връзките им със славянството не бива да се считат единствени, изключителни, незаменими, тъй като във всички поражения от петдесет години насам има пръст тоя или оня славянски народ, в тях е тежало също и подозрението в прекаления славизъм на страната. Една реалистична политика, която държи на жизнените интереси, на народностните идеали, ако ще би и против славянството - ето това е основата на тюркскобългарското верую. Затова всички ония, които не споделят това схващане, трябва да бъдат отстранени от ръководството на българската общественост и държавност. Необходимо е прочистване на българския живот от малодушната, безволната и пораженска славянщина."

Статията "България и славянството" е писана или в края на 1939, или в началото на 1940 г. В нея Йоцов свързва историческите ретрос-пективи и актуалните проекции на българския усет за славянска културна идентичност. От една страна, авторът акцентира върху обстоятелството, че конституирането на българите като нация "е немислимо без съзнанието им за славянския произход, славянската им кръв, славянския им език": "Осъзнала се в своето минало и в своето сегашно, тя не можеше да не знае, че първа от славянските си родственици излиза на историческата сцена, че първа тя полага основи на славянска държава и изгражда една нова култура, наред с латинската, византийската и арабската." Посочвайки какви заслуги има България за славянството, Б. Йоцов не пропуска да открои и какви "услуги" оказва славянството на България, особено през Възраждането. По-нататък Йоцов прави първия български преглед на националните политологически измерения на славянската идея, като разкрива същността на експанзията от национализми и славизми през XIX и първата четвърт на XX в., като проследява и българските приобщавания и отдалечавания от романтичното и реалистичното тълкуване и практикуване на идеята за славянска взаимност. Особено внимание Йоцов обръща върху българските разочарования от славянството: "Слабото участие на славянската раса в световния живот, нейната изостаналост - духовна, културна и политическа, не особено високата оценка на моралните й завоевания, отсъствието на държа-вотворни сили в народностните й среди, неспособност за по-дълъг и творчески живот - всичко това смущава безгранично вярващия някога във величието на славянството българин. Разбитата илъзия обикновено води към песимизъм. Изпадайки в униние, тоя българин почва да се съмнява във високата цена на своята раса, в жизнените качества на своите събратя, във възможността славянството да играе някаква роля в историята на света. [...] Разколебаният в своето славянско съзнание българин вижда и по-далечните прояви на славянското взаимно самоунищожение: славянските народи нямат воля да се опознаят културно. Нещо повече, за тях френски, английски, американски, немски или италиански духовни подвизи имат по-голяма цена. [...] Най-после, за безверието на българския народ в силата на славянската идея има значение и друг един факт: сред някои славянски народи се насажда от чужди страни славянско пораженство. Славяните се поддават на чужди внушения, особено когато им се обещават облаги за сметка на някой славянски народ. [...] Свещеният егоизъм и на славянските народи определя техните взаимни отношения. Това вече добре разбира българският народ чрез своята интелигенция. Още повече, че неговото славянско чувство неведнъж е бивало иронизирано от разиграли се събития между него и някои славянски народи. И, наистина, българският народ твърде рано и доста силно е бивал обиждан и оскърбяван, нараняван, изтезаван, повалян и унижаван от славянската народностна себичност. Той вижда, че когато се отнася до него, до негови жизнени права, славянството е бездушно и безгласно. [...] Бихме помислили, че България преднамерено и съзнателно е сковавана, защото е славянска страна, защото тя би могла да стане проход, през който би се отправила руската стихия на юг. Такова едно познание действува страшно болезнено върху българската душа. Славянството става сякаш жестока съдба за българския народ. Обаче разочарованието му не минава в безизходен песимизъм: съотношението между Великите сили се мени, събитията често променят своя ход, надеждата не гасне в душата на българина, че все пак неговото право на живот ще бъде наложено на света." За Б. Йоцов, който не подлага на съмнение генетичната ни обвързаност със славянството (на расова, нравствена, културна, географска и геополитическа основа), славянството само по себе си продължава да бъде "величина със стойност", "фактор в европейския и в световния живот" дори и по време на нацистката доктрина: "Една от най-големите страни в света е славянска - обобщава в края на "България и славянството" авторът. - Съветска Русия е огромен мир, който тежи върху везните на световната политика. Нашата съдба като народ зависи доста много от славянската общност. И да искаме, не можем да се откъснем от нея. [...] От тая обща позиция би могла да се определи нашата славянска мисъл, нашата славянска дейност в посока икономическа, културна и политическа. [...] Едно разбирателство между българи и руси, и българи и сърби не само като славяни, но и като съседи, е една историческа повеля. В каква форма ще се изрази то, това е въпрос на времето. [...] Да не забравяме, че за историята всичко е възможно. Може би тя един ден ще даде живот и сила на идеята за славянско братство и единение. [...] Обаче славяните трябва сами да си дадат правда едни на други. Неслучайно запитан за това какво мисли за славянските литератури като "единствения познавач у нас", Йоцов отговаря: "На славянските литератури у нас се гледа с известно пренебрежение. Чете се само руската и много малко се знае за литературата на чехи, словаци, словенци, хървати, сърби и поляци; че тези славянски литератури са създали поети от световно значение, от което ние можем да разберем душата на родствените нам славянски народи и да почерпим назидание, мъдрост и съзнание, което е близко до нашето, за това малцина мислят." По-нататък Йоцов конкретизира своята прескрипция: "Славянските литератури ще допринесат твърде много за изяснение, за кристализация на нашето славянско съзнание. Защото не трябва да забравяме, че сме славянски народ, част от онова голямо семейство, без което ние не бихме представлявали това, което сме, и бихме се чувствували безкрайно уединени и усамотени културно." В друго интервю - от 1937 г. - главният експонент и ратник на идеята за автентично славянско взаимоопознаване, който проправя "път на славянската култура у нас", внася следното уточнение: "Ние сме славянска страна. Говорим за славянството, но не го познаваме. Нещо повече, гледаме на неговата култура с нищо неоправдано предубеждение. А трябва да я познаем, да я проучим. Трезво, критически. Без романтика, без политическа спекула, без славянски сантиментализъм; без да забравяме, че ние сме славяни, но преди всичко българи. "изнените интерес ина българския народ да са на преден план!Г

Убеден в това, че българската политическа мисъл Ёне може да работи в тая посокаГ, а в същото време и оторизиран да следва повелята на националния идеал като министър на просвещението, Йоцов в известна степен конънктурализира своите научни познания, въпреки че дотогава избягва да смесва аргументите на славистиката с политическите славизми. Така например в една статия от 1938 г. М ЁБългарското историческо съзнание през време на ВъзражданетГ М той изтъква не само религиозния, но и расовия произход на българския месианизъм: ЁУнизеният и онеправданият в робство български народ в желанието си да заживее с по-висока представа з асебе си напомня, че той е член на голямото славянско семейство. Значи той не е усамотен, изоставен, не е останал сам на света. И живият образ на расовата му гордост е Русия. [И] На българския народ се казва, че п своя произхд вече той е избран народ, че не е случайно дошел на Балкана, че в неговите деянея има Божи пръст. [И] Така се изработва крепка вяра, макар и философски не особено дърбоко обоснована,белгарският народ е предопределен с мисия на Балкана.Г Но в хода на Втората светвна война част от славистичните познания на Йоцов з междуславянските отношения вече се доближават до провиденциализма и реваншистката доктрина. През юли 1942 г. в официалното си слво п повод ратифицирането на културната спогодба между България и Хърватско Б. Йоцов заявява: ЁЗатова, следвайки заветите на миналото и повелите на днешното време, двата народа шествуват и сега пд едно знаме М знамето на брбата за нов свят, под закрилата на силите на оста, зад която стоят с цялата си мощ и с безкрайното си вдъхновение смели и горди водачи. [И] В тоя дух на сътрудничество и разбирателство между българи и хървати, призвани на обща задружна работа от Провидението, нека ми бъде позволено тук, в Загреб [И] да двигна чашата [И].Г Една година по-късно, пак в официалн слво тзи път по пвод ратифицирането на спогодбат между Царство България и Словашката република, Йоцов декларира: ЁИзмамени жестоко в миналото, двата народа сега са на прдн стржа във вихър на тая борба, в чйто величав напор за изграждането на един нов ред в света проговаря с трагичен блясък съвестта на човечеството, в чиято победа ще възсияе тържеството на идеята за нацията, за народностната самостойност, за национално мощната и социална справедлива държава. Затова със силата на вярата и с пламъка на вдъхновението словашкият и българският народ вървят под светлото крило на Провидението, заедно с призванието на Европа, към пълна и окончателна победа - победа на Божията правда."

Семантичният преход от априорното гносеологическо схващане за психофизиологичното родство на славяните към политическата идея за близост в борбата за "нов световен ред", "под закрилата на силите на оста" и "под светлото крило на Провидението", който преход по същество е едно идеологическо пресимволизиране, нямащо допирни точки със славистиката, при Б. Йоцов може да се докаже и чрез един непряк пример. Вярно е, че тази индиректност не може да се сравнява изобщо с антиславянските издевки на Николай Марангозов от поемата "На повратки в село": "И за туй се не чудя аз толкози, /че пак Дойчо излезе герой:/в три седмици пометоха Полша, /едно Чешко вземаха без бой!/-[...] "ива жал са тез братя славяни, /тия чехи станаха за смях:/една сватба по нашто Чирпанско/ дава по-много жертви от тях!/" И все пак идеологическото транспониране на фактите и техния смисъл е налице и при Йоцов, тъй като когато прави апология на Масарик и на чешкия народ аргументите му са едни, а след нацистката окупация на чешките земи (15 март 1939 г.) - други. В гореспоменатата статия "България и славянството" авторът вече не прикрива българското разочарование от чехите: "Прага все отлага да даде управна автономия на словашкия народ. Словаците пък намират за благоразумно да се обособят в самостойна държава, когато Чехия биваше засвоявана от германски войски. Чехословашкото правителство, както и чешкият народ, държеха много на братския съюз с Югославия. [...] В чешкия печат до недавна се срещаха изрази, които искаха да убедят света, че българският народ е варварски, "балкански", достоен за съжаление. Някои чешки учени пък с особена настойчивост желаят да му отнемат едно културно богатство - езика на Кирила и Методия те назовават и препоръчват да се назовава не старобългарски, букви, а старославянски. [...] А един чешки държавник, със сила и власт, който изтръгна от Европа свободата на своя народ в името на началото на народността, съветваше своите славянски събратя да подложат на отнародняване намиращите се под тяхна власт българи. Така се стигаше до безподобна славянска самозабрава."

Но преди настъпването на този семантичен преход, осъществен на практика като идеологически завой, Йоцов настойчиво напомня за съществуването на една славянско-българска и най-вече чешко-бъл-гарска културна и литературна фузия, чиито форми и значения българският учен издига в ранг на концептуално оформена литературноисториографска тематика. Макар и да не е инициатор на тази изследователска тактика, именно Б. Йоцов утвърждава в българската литературноисторическа практика българската тема в славянските литератури и славянската тема в българската литература като проблем на сравнителната имагинистика. Това той най-нанред прави в студията "Българска романтика у Прокопа Хохолоушек, в която прекалено обстоятелствено, доста разводнено и непретенциозно преразказва надълго и нашироко съдържанието на три разказа с български съжет и персонажна система: "И те страдат от отсъствие на стройна и строга композиция, от слаба психологическа анализа, от бледа брисвка на лицата, от непромислена докрай кнцепция, от ограничен исторически и битв клрит. Но те имат и предимства, които им дават да въздействат върху сърцето. "иво, заплетено действие, бърза смяна на епизоди и сцени, динамика в излжението, екзотични фигури, симпатични герои, романтичн тайнственост, изключителни девойки и жени, топла лиричнст и свежа багра.Г Още тук Йоцов стига до идеята за създаването на друг прочитен код на българската литератрна стрия: ЁДелото на Прокопа Хохолоушека придобива особено значение, ако то се погледне в светлината на българската литература. [...] Ако приемем, че първите оригинални опити за български разказ трябва да търсим в ЁГорски пътникГ от 1857 г. на Раковски, тогава оправдано е да кажем, че Пр. Хохолоушек изпреварва с повече от десетилетие началото на блгарската разказна проза. Замислим ли се над това бстоятелство, не можем да не изтъкнем, че той пръв черпи материал, сюжети и мотиви, из българския живот, пръв дава израз на определени настроения и идеали, вълнуващи блгарскто общество тогава. Значи, трябва да отбележим, че Хохолоушек преди Раковски още, полага основи на бългрския революционен разказ. При това, пръв подхваща революционни мотиви, пръв загатва за образа на Балкана, като героичен пейзаж и като символ на свободата, изнася и образа на българския хайдутин, пръв разкрива революционна идеология, патоса на свободата. Пр. Хохолоушек лежи в корена на българската революционна романтика изобщо. За зла чест обаче неговите разкази нямат по-тясна връзка, да не говорим за органическа, с българската художествена мисъл, с българския духовен живот. Той е мъртъв за съзнанието на интелигенцията ни - преди Освобождението. И да са го знаели някои нейни представители, той е непознат за българския образован свят. Ако бяха преведени на времето си още на български език, преди Кримската война (1853-1856), а и след нея, те биха били нещо повече от любимо четиво - биха станали напътствие за революционно осъзнаващата се младеж, биха легнали в основите на българското художествено творчество, биха се свързали с общия развой на българската литература." Очевидно е, че от формална гледна точка този друг прочитен код е проблематичен, тъй като е изграден на принципа на контрафактическото мислене, но неговият смислов строеж вклъчва два безспорни факта: факта на неизвестното съществуване на "български" разкази от чешки писател и факта на тяхното узнаване и интерпретирането им не само сами по себе си, но и в редицата на вече известни български литературни факти. Значи освен български измерения тези факти могат да имат и небългарски контури, от което следва, че българската литературна история може да включва информация и отвъд типовете българско литературно общуване и видовете текстови пространства. Информацията "отвъд" може условно да се нарича бохемика-булгарика, респективно славика-булгарика, а в зависимост от посоката на фузията - булгарика-бохемикаили булгарика-славика. Но когато се открият - дори чрез контрафактическото мислене - точки на сближаване, пресичане и проникване между двете редици от литературноисторически факти, между видимата и скритата, между домашната и чуждата литературноисторическа визия, би могло да се говори за създаването на още един друг образ на българската литература, който можем да наречем комплементарен, а изследвайки неговата допълваща информация, можем да обогатим литературноисториографските представи за българската хронотопна структура, персонажна система, жанрово-стилистична статика и динамика. Този допълнителен и допълващ образ в същината си е имагипистичен и има голямо значение за обособяването на бохемистичен и славистичен интерпретаторски код в изследователските опити на Б. Йоцов да представи българската литературна история (отчасти и българското литературно настояще). А за проявената бохемистична компетентност в студията за Хохолоушек свидетелства отзивът на Й. Пата: "Йоцов вложил своя анализ в същата рамка на развоя на ческата литература и култура през времето на Възраждането. С основно познаване на литературата излага ческия възрожденски романтизъм, панславистичен момент, неговото трайно копнение по независимост."

Затова, че Б. Йоцов има съзнание и за значението, което един друг иитерпретаторски код, рецепционният, има при оформянето на българското литературноисторическо битие отвъд границите на българската литература, свидетелства пионерското изследване "Братя Миладинови в Чехия", поставящо си за цел да проследи "докога продължава да грее звездата им на тамошния книжовен небосклон, какви са главните моменти от историята на духовния им живот в тая страна, как проникват в кои среди, по какви пътища, какво влияние оказват и какво значение имат в развоя на чешко-българските културни сношения": "А Миладинови създават в чуждата земя по-ясна представа за българския народ. Как те са възприемани, чувствувани, разбирани през тия тридесет години? - Това са борци за свободна изява на народното съзнание, следователно, борци за тържеството на славянската свяст [...]. Друг важен резултат.от проникването на Миладинови в Чехия е признанието на българската народна песен, преклонението пред всеобразната и поетична красота, поставянето й наравно със сръбската [...]. И докато трае тяхното проникване и разширение в Чехия, през споменатите три десетилетия, те стават символ на Македония като българска земя." В рецензията си за това изследване М. Арнаудов с право посочва, че става дума за "една нова глава" от анкетата, която Йоцов предприема "върху славянските взаимни отношения на културна и литературна почва, с оглед на България": "Нищо по-увлекателно и нищо по-трудно от разрешаването на този род литературноисторически задачи. Увлекателното е, там, че се преживява един висок момент от междуславянски симпатии под знака на национален и хуманен идеализъм. [...] Трудното е в издирването на множество загубени свидетелства и факти, в подреждането на библиографските справки, в постигането на хармония между видение, мисъл, наблъдение - и систематично и пълно с живот изложение, което трябва да задоволи потребността ви за вътрешна и външна форма, за стил и развитие. Увлечението дава обаче смелост да се изтрае в трудностите, а постигнатото ви вдъхва поне отчасти чувството, че сте се справили някак с една сложна задача." По друг начин кодовете на Йоцовата изследователска тактика в тази студия са разкрити в рецензията на Д. Бабев: "Г-н проф. Борис Йоцов е един от нашите млади учени, който познава добре славянските литератури, особено литературата на Чехословакия, където е бил известно време на специализация. Заедно с това, той е и голям познавач на нашата литература, особено от времето на Възраждането. По този начин той търси и проучва сходства, връзки, заимствувания и влияния между духовните прояви на двата народа, осветлява много страни из развоя на тяхната книжнина и славянска взаимност."

Своеобразно тематично съответствие на "Братя Миладинови в Чехия" е статията "Ю domov mujГ у нас (Принос към историята на чешко-българските културни отношения)", в която Йоцов проследява рецепционната съдба на бъдещия чешки химн в нашия възрожденски контекст и стига до следния извод: "От направената съпоставка се вижда, че Т. Икономов не е вложил нещо свое в разработката на мотива. Размер, ритъм, стихово съчетание, строфически цялости и идеен, дори емоционален мир - всичко е заето от Тила, като е приспособено към българския живот. Така той не дава подражание, а перифраза, наподобяване, побългаряване - сиреч постъпил е така, както постъпваха преди него и в негово време някои български разказвачи - приспособяваха, кога по-ограничено, кога по-волно, към нашата действителност чужди разкази и повести."

Схващанията си за славистичния интерпретаторски код Йоцов аргументира в първата по рода си у нас монография "Български страдания и борби за свобода в славянската поезия", в която подробно уговаря изследователския сюжет: "Да се издирят и да се проучат българските мотиви в славянските литератури - това е благодарна и тежка задача. Справяйки се с библиографската установка на материала, бихме могли да добием вярна представа за интереса на това или онова общество към българския народ. [...] Произведение с български мотив, в най-широкото значение на думата, не бива да се схваща като усамотен, сам за себе си факт. Затова, като се сложи в съотношение с другите творения на писателя, като се разгледа в светлината на творческата личност, или пък като се проучи във връзка с други творби от същия характер, то ще бъде не само по-добре разбрано, но и по-вярно оценено. Такова едно творение може за даден писател да няма особено значение за цялостната негова преценка, то може да бъде за него само случаен епизод; но за задачата, която бихме си поставили, придобива по-друга значимост и стойност. Още повече, когато домашните изследователи обикновено го отминават, защото следят едрите линии на художествените построения и постижения." Сравнителният анализ на "български" творби от трима славянски поети дава основание на Йоцов да стигне до "небезинтересни наблюдения и изводи": "Всички можем да ги причислим между произведенията изобщо на българската художествена мисъл. По мотивите, си, по духа си, по предмета си, по образа, който дават за българския народ, те могат с пълно право да се смятат за родни творения. Ако влязат преведени в една българска антология, без да се посочват имената на авторите им, като се изоставят някои места, които загатват за родния край на поета, те биха се почувствували напълно като дело на българския творец. [...] Всички поети, славянски и български, се обединяват в едно цяло. В основата на всичките творения се корени патосът на националната идея." Рецензия за това Йоцово проучване пише Ал. Бурмов: "Вече по предмета си, трудът на проф. Йоцов е повече от ценен. Никой досега у нас не е изследвал българските мотиви в славянските литератури тъй дълбоко, с такива познания и такава осведоменост. Особено в разборите, които прави, проф. Йоцов ни се очертава като учен от първа степен. А излетите, които прави из славянските литератури, сочат за познания, каквито у нас едва ли някой притежава. От друга страна, трябва да изтъкнем едно основно качество у проф. Йоцова - той пише на такъв чист български език и с кристален стил, каквито малцина от нашите учени притежават. Въпреки строгата си научност, книгата на проф. Йоцова е написана увлекателно и с чувство, което завладява. Тук няма да намерите досадния схоластичен език на някои други изследвани. Проф. Йоцов не само учи, но и убеждава, ме само изследва, но и пленява."

Частично продължение на този изследователски сюжет Йоцов прави в статията "Българска хайдушко-революционна романтика в Гърция", в която се анализира "български" разказ на чешкия писател Вацлав Бенеш-Трщебизски. А в статията "Една вардарска балада", анализирайки поемата "Българка" от чешкия поет Йозеф Вацлав Фрич, Йоцов отново се връща към тезата за българското литературноисторическо битие отвъд границите на българската литература: "Обаче Йозеф Фрич е първият, който се опитва да претвори дял от българската действителност поетически, при това баладно. [...] Едничък, който успява да претвори едно действително станало събитие поетически, като му придаде романтичността на баладата, това е Христо Ботев с ""ив е той, жив е..." Йозеф Фрич изпреварва по време българския поет, но остава далече зад него по сила ма поетическото дарование, по стихийност на вдъхновението, по съвършенство на поетическата красота. [...] Трябва да признаем, Йозеф Вацлав Фрич, макар и да не се домогва до съвършена по дух и тон балада за Вардар и за трите български девойки, се свързва през 1864 год. с българската литература. А тая връзка не е случайна, и затова е ценна."

Бохемистичният и славистичният интерпреторски код се вписва в Йоцовите текстове и чрез честата употреба на сравнителни характеристики с корективна или инструктивна функция. Интересът на учения към самопознанието "чрез другите за нас" и схващането му за ролята на релационното самоопределяне проличават в рецензентското напътствието на Йоцов по повод издаването на "Български дневник" от К. Иречек: "Нашата книжнина не е особено богата с дневници. Мемоари имаме повечко, а бихме могли да имаме много и много още! Колко страници от нашата история са затъмнени, са загубени дори, поради българско нехайство, поради липса на съзнание за цената, която може да има един хубаво написан дневник. [...] Ето Константин Иречек, чужденец [...], може да бъде пример и назидание за мнозина безгрижни и лениви бих казал, българи, които имат в себе си цяло съкровище, а не знаят да го запазят, а са толкова слепи, че го оставят да погине, вместо да го завещаят като скъпо достояние на поколенията."

Типологията на Йоцовите сравнителни находки включва два вида бинарни паралелизми - компаративии характеристики от типа inter nos (между нас) и от типа рrо domo sua (за себе си). Към първия спадат редица опити на Йоцов да успореди български възрожденски явления със съставки от славянската литературна и културна парадигма от XIX в.: "Славянският романтизъм - посочва авторът на студията "Петко Рачев Славейков", - романтизмът на поробените славяни, покрай строго художествени проблеми, има и чисто практически, свързани с участта на народа, като разработва със значителна дълбочина ония моменти от западния, които са по-плодоносни за идеята на възкръсващата родина, най-вече култа към народа и на народното творчество, култа на историческото минало, раздухва стремежа към национална индивидуализация, вярата в преопределената историческа мисия на племето. И когато иска да очертае типа на българския "славянист", на народния будител и отношението му към славянската култура, Йоцов също паралелизира inter nos: "И сравним ли го с будителя на сърби, хървати, словенци и чехи, виждаме, че в устрема на своя дух и в последиците на своите деяния не стои по-ниско от тях. Напротив, като се знаят условията, при които той работи, не може да не се приеме, че неговият подвиг го издига високо. В науката създава много малко или почти нищо, в поезията стои наравно с тях, а в политиката - дори ги превишава. [...] Никой не е лял толкова кръв за своята политическа свобода, както той. Чешкият будител например не знае що е кървава политическа революция - до 1918 г." В рецензията си за монографията на М. Арнаудов за "мъченика на народностното съзнание", Неофит Бозвели, проф. Йоцов отново използва сравнителната характеристика, чрез която откроява т. нар. неофитски принцип на неподчинение и всеотдайност: "Не познаваме друга подобна фигура в историята на Възраждането на другите славянски народи. Бихме могле да го сравним до известна степен с чехския вожд, макар и политически, и с друга мисловност - Карел Хавличек Боровски, който стана мъченик на ческата освободителна идея, не само със заточението му в Бриксен и със смъртта му в Прага през 1856 г., и когото Т. Г. Масарик прави свой образец и идеал." Немалко славянски примери Йоцов привежда и в отговора си на въпроса "Към кой век трябва да причислим Софрония Врачански?". С тази статия той открито полемизира с Б. Пенев и локализира личността и делото на Софроний в XVIII в.

Не по-малко последователен е Йоцов и при контекстовата употреба на компаративни характеристики от типа рго domo sua. В желанието си да открои славянския момент в поетическото съзнание на Пенчо Славейков, той посочва, че руските писатели "го учат да преодолее личното си страдание, неволята, да намери път в изкуството и в живота", "подсторват го да търси като човек и художник "човека в звяра", а не "звяра в човека", както западните натуралисти от типа на Емил Зола". Сравнителен аргумент е необходим на изследователя и когато иска да разкрие Пенчо-Славейковата "чиста религиозна концепция на света, без догматизъм и мистицизъм": "Тук именно се крие п р а к т и ч н и я т и д е а л и з ъ м на Славейкова, тук той се приближава до оная славянска концепция на живота, която е тъй свойска на П. Прерадовича, на Отокар Бржезина и Антонин Сова, на Толстоя." С компаративния критерий "Бржезина" се срещаме и в Йоцовата рецензия на поемата "Златни нивя и бойни полета" от Ем. Попдимитров: "Син на земеделски народ, откърмен в средата на орачи и пастири, Димитров, излизайки от практическата философия на българските селяни, би казал в стила на елинските йонийски философи, всичко е нива, или - в духа на големия славянски мистик Отокар Бржезина - всичко зрее за жътва, всичко чака сърпа на Вечния стопанин. За Димитрова нивата е свят образ на живота." В този отзив Йоцов въвежда и сравнението inter nos: "Проучване грешките и достйнствата на поемите у нас преди неговата, както и едно по-дълбоко запознаване с похватите на изображение у добре известни баталисти, и по-тънко вникваме в нашата, и в славянската изобщо хероична песен, в "Слово о полку Игровя", в "Smrt Smali-age-Cengica" на Ив. Мажуранича, в "Горски Виенац" на Петър Петровича Негош, в "Pan Tadeusz" на А. Мицкевича биха били от значение за по-сигурния успех на поемата." И в една друга литературнокритическа интерпретация Йоцов не пропуска да паралелизира върху основата на бохемистичния компаративен код - в отзива си за "Харитиният грях" от Ан. Каменова: "У нея сякаш долавяте безпокойствата на модерния човек: от една страна - възслава на цивилизацията, на техниката, а от друга - стремеж за възвръщане към примитивния свят. [...] Безпокойства, за чийто метафизичен трагизъм ни загатва Карел Чапек с прославената си драма "R. U. R". Както и в опита си да назове "характерната нота" в реалистическото изкуство на Т. Влайков: "Бихме казали това е поетически реализъм, с дълбоки етични корени, със свежа и здрава сила, в който се открива не само верен поглед, но и идеализъм на една непринудена човечност. [...] Един реализъм, който извиква с някои свои особености, образа на Божена Немцова. Първобитното съзнание на наш средногорец се разкрива с чистата си непосредственост."

За компаративната проекция като научен принцип в славистичния канон на Б. Йоцов можем да съдим и по прочитния код булгарика-германика, чрез който са анализирани взаимозависимостите между Пенчо Славейков и Гьоте, от една страна, и съотношението "Гьоте и ние", от друга: "Тук някой мотив, там някоя идея, другаде образ или художествен похват, по-нататък - някоя реминисценция, - все ще намерите, особено при един по-обстоен анализ, следи от общението на Пенча Славейков с поетическия дух на Германия." Йоцовите възгледи за културемата "българското приобщаване към Европа чрез славянския свят" са експонирани в статията "Гьоте и ние": "Без това славянско посредничество страстният наш стремеж да обсебим час по-скоро духовните богатства на Европа не би бил така благодатен за нашето Възраждане и за нашите национални борби." За славянския път на българското европеизиране от времето на Възраждането Йоцов авторитетно говори и в статията "Път на Българското възраждане": "Обаче пътят на нашето Възраждане завива - и води към славянската култура, а чрез нея - и към европейската." Но междувоенното време нанася редица поправки върху славянската културема: "Разбира се, ние още сме в процес на европеизация - уточнява авторът на "Гьоте и ние". - Днес европеизмът се свързва у нас с понятие за френска, немска и английска култура. Значи ограничен европеизъм. [...] Нашият европеизъм в литературата има за символ Шекспир, Юго и Гьоте. [...]Трябва да се отбележи, че в преводната дейност у нас не е имало система и организация. [...] Най-важното в случая е, че в страна като нашата, не е имало една културна власт." Проследявайки българската рецепция на немския класик, Йоцов стига до извода, че "той е на път да стане одомашнял поет, стига да има организация и система, да има културна власт, която схваща по-дълбоко своето предназначение": "Да живеем с Гьоте като с наш писател - това значи да си направим сами ние най-хубавия комплимент на културна нация." В заключение Йоцов не скрива нерадостното обстоятелство, че все още българите не живеят с проблемите на европейското съзнание и прави следния рецепционен извод: "Европа все още не е станала наша духовна родина, ние сме все "отстранена" земя, все още сме българи, без да бъдем европейци." Смисъла на тази констатация Йоцов презъмира още в рецензията си на романа "Старото време" от К. Петканов: "Постоянният поврат на българския писател към селото се обяснява не с обстоятелството, че градският живот не бил изяснен, а с това, че селският външен свят е по-лек, по-прост обект за наблюдение и изображение. И защото в душата си оставаме все още примитивци, на които са недостъпни бездните и висините на една културна мисъл в европейски стил. Затова и нашият духовен живот и нашата литература носят наивен, или суров характер, с редки, но щастливи изключения.

Представите си за съвременната българска литературна ситуация Йоцов конкретизира в интервюто си пред Вл. Русалиев: "Докато нашата литература преди се отличаваше именно с ярки индивидуални, ако в нея можем да изтъкнем ценни личности, с високо гражданско, художествено и нравствено съзнание, днес не е така. Днес именно повече от всякога нашето време търси личности, търси писатели, които да отразяват не само трагизма на нашите дни, не само парливите въпроси на българската действителност; то търси и личности, които трябва да бъдат съвестта на нацията. Мисля, че десет години са достатъчни, за да бликнат из своите недра такива личности. И обстоятелството, че ги нямаме, ясно показва каква може бъде днешната ни литература. Нито едно движение литературно, нито една творческа посока, нито някакво особено ново съдържание, нов патос. Обаче днешното поколение показва, че в нашата литература се заражда един нов свят, предвещават се други завоевания, очакват се нови прояви на българската художествена мисъл. [...] Истинската българска критика копнее днес за голямо художествено дело. И на тая критика предстоят тежки задачи. Ако тя може да мине слабите литературни творения, тя е длъжна да изтъква пред читателя общите творчески посоки, тя трябва да осмисля неизяснени имулси, трябва да изяснява зараждащи се културни движения, да приобщава към чуждата критична, философска и художествена мисъл и да отваря пролом за утрешния ден."


 

Copyright 2002-2004 © by Bibliotheca Slavica Team