St. Kl.Ohridski Logo



АКАДЕМИК АЛЕКСАНДЪР ТЕОДОРОВ-БАЛАН И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Проф. Петър Динеков

Когато говорим за делото на уважавания академик Александър Теодоров-Балан, пред нас изниква несъмнено на първо място неговият огромен принос в областта на българското езикознание. Ние си спомняме преди всичко за неуморния борец за правилността и чистотата, благозвучието и красотата на нашия език, за горещия и последователен привърженик на демократичния правопис, за автора на многобройни трудове и изследвания, статии и бележки по въпросите на езика. Но с това не се изчерпва дългогодишната обширна научна и книжовна дейност на академик Александър Теодоров-Балан. Неговите интереси са насочени и в други области – преди всичко в областта на българската литература. В богатата книжовна продукция на академик Балан литературата заема почетно място: от 806 публикувани негови работи до 1. IX. 1954 г. близо една четвърт – 203 – са литературни. Нещо повече, първата обнародвана работа на академик Балан е литературна – на 18. IV. 1880 г. в пловдивския вестник „Народний глас” се явява неговият превод на разказа ,,Целувка” от чешката писателка Каролина Светла.

Интересът на академик Балан към литературата не е нещо случайно. Той има дълбока връзка със заниманията му с езика. Защото онзи, който изучава въпросите на езика и особено съвременния литературен език, не може да не се докосва всекидневно и всекичасно до произведенията на литературата. Към това се прибавят и други обстоятелства: в първите години след Освобождението, когато започна научната си дейност и академик Балан, твърде малко са подготвените специалисти в различните клонове на науката и на всекиго се налага да работи в няколко области. Академик Балан посвещава голяма част от силите и способностите си на литературни изследвания и създава трудове, които са оставили значителна следа в развитието на нашата млада литературна наука. Александър Теодоров-Балан е първият титуляр на катедрата по българска и славянски литератури в нашия Университет (първоначално Висше училище). При тая катедра той работи до пенсионирането си като професор през 1934 г., като през първите двадесет години чете основните курсове по българска и славянски литератури, а по-късно, когато тия курсове се поемат от новоназначените преподаватели Йордан Иванов и Боян Пенев, той покрай лекциите по българска граматика и наука за езика чете някои специални литературни курсове. Макар по-късно да отбелязва, че на тая катедра седял „не по своя наклонност”, академик Александър Теодоров-Балан има големи и несъмнени заслуги като основател на преподаванията по българска литература в нашия Университет, като един от създателите на първите излезли от Софийския университет научни работници в българската литературна история. Но неговата дейност в това отношение не се ограничава само с Университета. Академик Балан е дълги години редовен сътрудник по литературни въпроси – с изследвания, статии и критични оценки – на сп. „Български преглед” (1893-1899) и „Периодическо списание” на Книжовното дружество; сътрудничи също в списанията „Българска сбирка”, „Демократически преглед”, „Училищен преглед”, „Слънце”, „Българска мисъл” и др.; обнародва статии върху българска литература в чешки списания; написва първата история на българската литература, поставена върху научно-изследователски основи; прави преводи – в проза и стихове – от редица славянски и немски писатели, като Каролина Светла, Ян Колар, Прохазка, В. Халек, Александър Фредро, Фридрих Шилер и т. н.

В какви области са насочени литературните интереси на академик Балан? Те са твърде широки и засягат българската литература в нейното историческо развитие и в съвременното й състояние, изразяват се както в обемисти литературно-исторически трудове и обстойни студии, така и в многобройни статии, критични оценки и полемични бележки.

Между неговите научни приноси на първо място трябва да бъде поставен трудът „Българска литература”, ръководство за средни и специални училища. Написан през първите години от преподавателската дейност на академик Балан във Висшето училище (завършен в 1893г., излязъл от печат през 1896г.), тоя труд представя първата история на българската литература, резултат на сериозни научни изследвания. Трудът на академик Балан се отличава основно от излезлите преди това две книги от тоя род у нас – „Кратък исторически преглед на литературата от началото на писмеността до нашето време” от Г. Д. Попов (Пловдив, 1886, 68 стр.) и „История на българската литература” от Д. Маринов (Пловдив, 1887, 328 стр.) – с обстойното познаване на фактите на нашето литературно развитие, със задълбоченото разглеждане на литературните явления, с богатата си научна аргументация. Академик Балан обхваща в своята книга цялото развитие на българската литература – от IX век до 90-те години на миналия век, като включва в него и народното творчество; периодизира литературните явления, като изхожда от идейното съдържание на литсратурата; разглежда литературата в тясна връзка с общественото развитие. Още тук академик Балан разрешава правилно въпроса за основната делитба на българската литература на стара и нова, като началото на новата литература поставя във втората половина на XVIII в. По тоя основен въпрос на нашата литературна история, по който възникват дълги спорове в българската наука, академик Балан се изказва още няколко пъти по-късно (в статиите „Почетък на стара и нова българска книжнина”, 1921, и „От кога да започваме новата си книжнина”, 1933). Той се обявява срещу схващанията на Б. Цонев и Ив. Д. Шишманов, които поставят като критерии за периодизация на литературата не идейното съдържание, а езика. В книгата си академик Балан дава първия обширен и синтетичен очерк (стр. 7-69) на българското народно творчество в нашата научна литература; разглежда с отлично познаване нашата средновековна литература, като се спира особено обстойно на най-стария период; широко застъпва и писателите от епохата на Възраждането; в периода след Освобождението се спира главно на творчеството на Ив. Вазов. Несъмнено от съвременно гледище в труда на академик Балан могат да бъдат посочени редица недостатъци – в периодизацията, разглеждането на литературните явления и т. н., които се дължат преди всичко на ограничеността на културно-историческия метод, господствуващ тогава в нашата наука. Но когато оценяваме тоя труд, ние трябва да държим сметка за времето, в което е писан, за липсата на сериозни научни проучвания в дотогавашната ни литература, на трудностите при издирване на материала. Голямата стойност на тая книга е несъмнена – като първа сериозна, задълбочена синтеза на историческото развитие на българската литература. Трудът па академик Балан, претърпял за десет години три издания, послужва за основа на почти всички учебници по българска литература за средните училища у нас; той става изходна точка и за изследванията на най-крупните историци на българската литература в първите десетилетия на нашия век – Йордан Иванов и Боян Пенев.

В отделни изследвания академик Балан разработва конкретни въпроси от историята на българската литература. В областта на старата българска литература той се занимава с делото на Кирил и Методий и Климент Охридски, за което свидетелствуват неговите книги „Кирил и Методий” ( свезка I, 1920, свезка II, 1934) и „Свети Климент Охридски в книжовния помен и в научното дирене” (1919). Тия книги представят основни, неизменими помагала за проучване на българската литература през IX-X век. Академик Балан издава всички значителни извори за живота и делото на Кирил и Методий, снабдява ги с обстойни анализи и коментари и критично-книгописни бележки, изработени извънредно грижливо и с отлично познаване на въпросите.

Изучавайки литературата на Възраждането, академик Балан се интересува от делото на Паисий и Софроний, Берон и Бозвели, братя Миладинови, В. Друмев, П. Р. Славейков, Л. Каравелов и др. Той прави първите научно издържани издания на историята на Паисий и съчиненията на Софроний („История славеноболгарская” 1898, и „Софроний Врачански”, 1906), посвещава няколко изследвания и бележки на преписите на Паисиевата история, разглежда преводите на П. Р. Славейков (,,Лъч в работилницата на Петка Славейков”, 1927), извлича из мрака на забравата образите на първите български стихотворци в цикъла статии „Сенки” („Български преглед”, 1893-1894).

Академик Балан проявява голям и непрекъснат интерес към българската литература след Освобождението. Той пише статии и критични отзиви на отделни произведения на Ал. Константинов, Кир. Христов, Ц. Церковски, К. Величков, П. Ю. Тодоров, Л. Страшимиров, Н. В. Ракитин и др.,следи нашите литературни списания. Академик Балан с особено внимание отбелязва произведенията, свързани с народния живот, вдъхновени от народното творчество („Самодивска китка” на Кир. Христов, „Самодива” на П. Ю. Тодоров и др.). Той е между малцината наши литературни критици, които проявяват интерес към литературата за деца и юноши. През 90-те години разглежда детските книги на П. Р. Славейков, Ив. Вазов, Вас. Попович, Ст. М. Попов, детските списания „Звездица” и „Цвят” и т. н. Академик Балан се обявява против сухия дидактизъм в детската литератъра: „тя трябва да борави с детски мисли и детски език” („Български преглед”, год. I, 1893, кн. 3, стр. 172).

В интересите на академик Балан в областта на българската литература след Освобождението средищно място заема делото на Иван Вазов. Академик Балан е посветил на народния поет твърде голям брой статии и изследвания, изразявайки в тях своята дълбока почит към неговото изключително по значение творчество. Неведнъж той го брани от несправедливите нападки на неговите противници. Така още в 1896 г., без сам да затваря очи пред известни недостатъци в произведенията на Вазов, разкритикува остро несъстоятелната брошура на д-р В. Балджиев срещу романа „Под игото”. Разглеждайки сборника, издаден след първия юбилей на Вазов, академик Балан изтъква, че „подобно на него [Вазов] не сме имали нито в старата ни книжнина,нито пък в новата”, и порицава ония, които подценяват делото на Вазов; това са „тесни сърца и надути умове” („Български преглед”, год. III, 1896, кн. 1, стр. 135). Тук академик Балан има предвид преди всичко хората от сп. „Мисъл”. Тъкмо в годините, в които българските индивидуалисти и „естети” водят най-ожесточена и безогледна борба срещу Вазов и отричат цялото му творчество, академик Балан предприема едно голямо дело – пише първата монография за народния поет в нашата литература ( над 300 печатни страници) и я обнародва на части в „Периодическо списание” през 1900-1905 г. под заглавие „Преглед на поетическата творба на Вазов”. Макар и незавършена, тя обхваща най-значителната част от творчеството на Вазов и представя сериозно и задълбочено изследване. Академик Балан разглежда последователно произведенията на Вазов до Освобождението и в първите две десетилетия след него; следи непрекъснато общественото развитие и навсякъде дири реалните вдъхновения и поводи за Вазовите творби, изтъква неговата дълбока връзка с времето, народа и родната земя, разкрива творенията му като плод на непосредни наблюдения на живота, дава висока оценка на художественото майсторство на поета.

Академик Балан особено силно подчертава реализма и националния характер на Вазовото творчество. Монографията „Преглед на поетическата творба на Вазов” не е била завършена (поради причини, които са стояли вън от волята на автора) и не е издадена като отделна книга. Но и в тоя вид тя има голямо значение като пръв сериозен опит да се проникне по-обстойно във великото дело на поета, да се обхване широко, да се оцени във вярна историческа перспектива. Изследванията на академик Балан за Вазов разкриват най-ярко неговите литературно-естетически възгледи. Разглеждайки поемата „Грамада” в специална статия, която не случайно носи заглавие „Път за българска книжнина, осветлен върху основата на една поема” („Училищен преглед”, год. XXI, 1922, стр. 645-702), академик Балан защищава реалистичното изкуство, здраво свързано с живота и народа, с българската родина и природа. „Както е сам Вазов чедо на определен народ, земя и време, така е тяхна рожба и цялата му поезия. Вярно е, че времето ще се измени, а с него и народът ни, и земята му; и значението на създаденото от Вазов, в тясна връзка с тях, не ще може премина и в друго време на българския народ и земя. Обаче човечното в тия създания ще запази завинаги своя интерес, а то ще връща и любителя на българската поезия към създанията на Вазова” („Училищен преглед”, год. XXI, стр. 693). И по-нататък: „Животът е целта на човека и за живота е назначението на всяка човешка творба.” Във всяка връзка с това свое основно схващане за характера и предназначението на изкуството академик Балан изтъква многократно в своите статии и изследвания обществената роля на литературата. в статията си „Изучаване и изобразяване на български книжевници” (Сборник Д. Чинтулов, 1992) той изрично отбелязва, че всяко изкуство трябва да бъде свързано с живота на човека и човешкото общество; историята на литературата трябва да се занимава с ония литературни творби, които са служели на живота, които са произвеждали обществено въздействие, които са се вдъхновявали от благородни пориви. „Който поет в своето общество смогне да произведе най-значително влияние в тоя смисъл, нему ще се падне слава и признанието в най-висока мяра. Неговото име се свързва с културната история на обществото, па оттам и на човечеството. Дори и да е по-слабо художеството на един поет от художеството на други, по-слабият художник ще наследи по-значително място в историята на своето общество, ако бъде улучил да задоволи по-значително потребите на неговото време („Училищен преглед”, год.ХХI, стр. 701). От тоя принцип се ръководи академик Балан при оценката на поезията на Каравелов и Раковски. Когато пише за ,,Бай Ганю", изтъква общественото значение на книгата, при все че намира много художествени слабости в нея („Маслото на днешното ни общество е гъмжило от такива българановци, за които има нужда от повече автори като г. Константинова”, „Български преглед”, год. II, 1985, кн. 6, стр. 118). Но академик Балан особено подчертава, тия свои схващания, когато засяга дейността на българските модернисти и декаденти. В годините, когато те почват да се явяват в нашата литература, той пише пародията „Жълти гарвани” (1910). Не случайно по това време и Вазов ги бичува остро в предговора към „Легенди при Царевец”. След Първата световна война Балан пише нови статии срещу декадентите, обявява се против отчуждаването на поезията от живота, поставя въпроса за пътя на нашата поезия и сочи като пример Вазов. „За българския народ назначи поезията си Вазов; извън българския живот, извън действителния живот изобщо поставят своята поезия българските „новотворци” („Училищен преглед”, год. XXI, стр. 701). Тези „новотворци” откъсват поезията си от времето, народа и земята, имат своеобразно разбирано за „свободата” в изкуството, но такава „свобода” отчуждава писателя от народа и живота. „Няма защо да им пречим; нека работят и си чакат наградата. Ние между туй, като четем поемата „Грамада”, ще се наслаждаваме на хубавото – на българското, на човешкото в нейното съдържание и ще ценим в нея художеството на народния поет” (пак там, стр. 702).

Не е възможно тук да се спираме по-подробно на схващанията на академик Балан за националния характер на литературата. Трябва да отбележим положителното в неговите литературно-естетически възгледи – борбата му за народност и реализъм в изкуството, за реалистична литература, свързана с човека и народа, с живота и обществената действителност. В статиите си, посветени на съвременната българска литература, в които не случайно заема такова голямо място делото на Вазов, академик Балан защищава здравите реалистични традиции на нашата национална литература.

Искам да засегна още една страна в литературните статии и изследвания на академик Балан – вниманието, което отделя на езика на писателите. Както в по-големите си статии, така и в критичните си отзиви винаги се спира на тия въпроси, навсякъде прави езикови бележки, държи будно вниманието на твореца и читателя в тая посока. Той се старае преди всичко да намери елементите на народност в езика. Затова когато говори за П. Р. Славейков, подчертава, че той е писател, „който с реч и стих, най-близки до народното сърце, е успял да стане любимец на българския народ” („Български преглед”, год. II, 1895, кн. 8, стр. 153-154).

Но въпросът има и друга страна: езика, с който академик Балан пише своите, литературни статии. Не става дума за общата оценка и особеностите на неговия език, а за постоянния му стремеж за литературата да пише като художник. Има какво да научат нишите съвременни критици и литературни изследвачи от академик Балан. Той се стреми да постигне свой личен израз, със свой ритъм, със свои оценки, служейки си понякога и с непосредни обръщения към разглежданите автори. Така са написани неговите рецензии за „Самодивска китка” на Кир. Христов и за „Самодива” на П. Ю. Тодоров (1905), цикълът статии „Сенки” (1893-1894), в които възкресява образите на Софроний, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Теодоций Синаитски и първите стихотворци, статията „Почетък на стара и нова българска книжнина” (1921) и др.

Когато говорим за отношението на академик Балан към българската литература не можем да не засегнем – макар и бегло – неговия принос в областта на българската библиография. Тук академик Балан има извънредно големи заслуги. Като се вземе предвид ограничеността на библиографските опити, направени преди Освобождението от Ив. Шопов и К. Иречек, с право академик Балан може да бъде смятан за основател на съвременната българска библиография. Академик Балан поставя обществено въпроса за създаване на библиографии у нас още през 1885 г., когато започва в „Периодическо списание” книгописа на българската книжнина. През 1893 г. в „Сборник за народни умотворения” напечатва своя „Български книгопис”, обхващащ периода до Освобождението. В 1909 г. се явява неговият капитален труд „Български книгопис за сто години (1806-1905)” (1670стр.). това е едно изключително дело, което обхваща цялата наша печатна продукция до 1905 г. и съдържа 15 258 бройки. В предговора академик Балан съобщава, че е започнал събирането на материала в 1882 г. Съставянето на труда е изисквало грамадни усилия в течение на дълги години, съпроводено е било с продължителни издирвания у нас и в чужбина и свидетелствува за необикновена енергия и упоритост, за безкрайна любов към българската култура.

С това не свършват заслугите на академик Балан към българската библиография. През 1906 г. той обнародва обширното изследване „Книгописният труд у българите”; на два пъти захваща специално библиографско списание – „Книгописец” (1904 и 1920), а в 1918 г. прави опит да основе български библиографски институт.

*

Ето богатото и плодотворно дело на академик Александър Теодоров-Балан в областта на българското литературознание. Несъмнено това дело не е без недостатъци. При анализа на изследванията и статиите на академик Балан ние не можем да не открием ония теоретически и методологически слабости, за които др. В. Червенков говори в своя доклад „Марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт”, когато разглежда делото на нашите стари учени-историци, както и в „Отворено писмо до др. Пиронков”, когато засяга дейността на старите ни езиковеди. Но също така трябва да отбележим високата оценка, която той дава на техните заслуги, голямото уважение, с което е изпълнен към тяхната дълбока ерудиция – не случайно я сочи за пример на младите научни работници – марксисти. Академик Александър Теодоров-Балан е най-старият между тия строители на нашата национална наука и култура. Трябва да се пренесем в епохата, когато той се явява на нашата културна нива – в първите години след Освобождението, - за да разберем огромната пионерска работа, която е извършил.

Историята на българската наука ще оцени достойно заслугите на академик Балан във всички научни области, в които е работил, включително и българската литературна наука. Но аз искам да отбележа още една страна от неговото дело, която може би ще убегне от погледа на историка, защото за нея няма други данни освен спомените в сърцата на многото поколения, които са минали през неговата аудитория. Помня го от времето, когато неговата кариера в Университета бе към своя край – той беше за нас вече дядо Балан. И това име напълно му подхождаше – заради благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, които винаги стояха натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му. Той ни поразяваше с трудолюбието си, с енергията и системността на своята непрестанна всекидневна работа, с постоянството, с което следваше и защищаваше своите научни убеждения, с готовността да споделя с младите си студенти вълненията и тревогите на своя труд. Ние помним нашия скъп професор Балан и от излетите – с неговото оригинално наметало от зелено сукно – на връх Сталин (Мусала) и в Бачковския манастир, по пловдивските тепета и хълмовете край Влядая. И когато не говореше на любимата си тема – езика, разказваше ни спомени за ранните години на своето учителство в Пловдив или ни декламираше откъси от прочутата славянска поема на Ян Колар. Мисля, че един професор учи не само със знанията, които дава от катедрата и в научните си трудове, но и с отношението си към младите хора, с непосредното си просто и естествено отношение, изпълнено с доверие и приятелство. Ал. Теодоров-Балан беше такъв професор. Затова днес неговото забележително дело чествуват заедно с цялата наша общественост и многобройните поколения, които са имали случай да слушат словото му от професорската катедра. Те са изпълнени с дълбока признателност за това, което така щедро им е дал в годините на тяхната младост.


 

Copyright 2002-2004 © by Bibliotheca Slavica Team