St. Kl.Ohridski Logo



Славянската филология - интеграция на науки с достойно минало и трайно бъдеще

Иван Леков

Безспорна истина е, че напредъкът на науките като израз на необходимо настъпателно движение към по-съвършени и резултатни състояния се ръководи от законите на общественото развитие, което познава своеобразна последователност, ритмичност и равномерност. Затова се приема всеобщо тезата за обществено-историческата обусловеност на всяка наука, особено в нейните най-активни прояви.

Нашето списание навърши тридесетгодишен живот като орган на Дружеството на филолозите-слависти в България с предназначението да подпомага развоя на една богата с традиции и трайни творчески достояния хуманитарна наука - славянознанието. През това време списанието положи много усилия да умножи придобивките на тая област на изследване в нашата страна, която всеобщо се смята за класическа славянска - люлка на най-старата писменост и източник на срeдновековната славянска цивилизация в Европа (Леков 1965a).

Би се сторило малко странно, ако в списание Език и литература не се разгледа по-специално смисълът и съдържанието на понятието славянска филология с неговите естествени промени в последователните етапи на растежа на тази важна област на обществознанието. Колкото и обяснимо да е било това въздържане от участие в тълкуването на тези въпроси във връзка с редица неясноти при противоречивите тенденции и на други хуманитарни науки, особено в средата и във втората половина на нашето столетие, то не бива да продължава повече, без риск да засенчи голямото значение на богатия материал от идейни и общественоморални ценности, които притежава славянската филология. Сам аз като езиковедски редактор на списанието и като университетски професор съм чел десетилетия наред лекции под наслов Увод в славянската филология и съм внушавал на моите слушатели и възпитаници идеите за трайно и променливо в понятието славянска филология, която е внесла общопризнат ценен влог в световната култура. Подчертавал съм, че всяка национална филология в обсега на славянската - българска, полска, чешка и пр., съставя само нейна интегрална част.

Неотдавна косвен подтик за написването на тази статия ми даде съветският колега известният филолог-романист Р. А. Будагов, който в една от последните книжки на сп. Филологические науки, 1, 1976, обнародва статия под заглавие "О некоторых общих проблемах филологии" (с. 14-23), предложена от редколегията на списанието за обсъждане. При все че е посветена изобщо на проблемите на филологията с благородното намерение да се защити нейният авторитет, тази статия е указателна и полезна и по въпроси, които отдавна смущават и дейците в областта на славянската филология, като напр. дали филологията днес, в епохата на техническата революция, не е остаряла, ненужна вече наука? Има ли единство в предмета, целите и методите на многообразните научни области, от които тя се състои?

От своя страна бих добавил още: как трябва да се тълкуват някогашните и днешните несъгласия в определението на комплексната наука (славянска) филология и как и доколко се преодолява противоречието между специализацията и своеобразния енциклопедизъм в пределите на научното понятие славянска филология (славянознание, славистика); допринася ли интеграцията на научните области за актуалността на всяка сборна наука и каква роля се пада на диалектиката относно общо и частно, трайно и променливо, обединено и диференцирано в утвърждаването на предметите, които съставят славянската филология като историческа и съвременна съвкупност от знания с универсални, не само диагностични, но и прогностични доказателни средства?

Традиционното пряко значение на названието филология, подложено на етимологична анализа, говори за достатъчна широта на обема му, а с оглед на славянския й характер - за занимания с целокупния културен облик на славянските народи. 1 Това наречено възрожденско класическо разбиране на сложния предмет на сборната наука беше подробно обосновано в дефиницията, която знаменитият славист И. В. Ягич даде в увода на своята монументална книга "История славянской филологии", Спб, 1910, и защити в своята по-късна статия " Prošlost i budučnost slovenske nauke (slavistike)", Księga jubilejszowa в чест на Ян Бодуен да Куртене, Краков, 1921 (цитирам по Н. Ułaszyn, O istocie filologii słowiańskej, (1) Księga referatów, II Zjazdu slawistów, W., 1924, с. 140.

Славянската филология според него обема цялостния духовен живот на славянските народи, както той се отразява в езика и писмените паметници, в индивидуалните литературни произведения, в народното творчество и най-сетне във вярванията, преданията и обичаите.

Подобно схващане отговаряше напълно на тенденциите по време на възникването на новата наука, а именно на всеобщия интерес към освободителните борби на поробените славянски народи и към романтизма като идейно течение, на възхода на младата капиталистическа класа и разрастването на литературата за славянството. Както показа и самата практика, още първите трудове на основоположниците на славянската филология като Й. Добровски, П. Й. Шафарик и др., последвани от съчинения на И. В. Ягпч, А. Брюкнер, А. Мазон, Л. Милетич и много други, засвидетелствуваха възможности за осъществяването на това широко разбиране на предмета и целите на филологическата наука за славянството. Някои и досега съзират в кирило-метотодиевската проблематика, наричана обикновено централен въпрос на славянската филология, най-ярко доказателство за постоянната актуалност на Ягичевата концепция (Леков 1965a; срв. Wollman 1947).

Но справедливо е да се напомни, че още в XIX в. се появиха и първите признаци на друго диференциално тълкуване на сложния сбор от обекти, които предлагаше славянската филология. Практически то намери израз в концентрирана дейност на първия по време славист-русист А. Хр. Востоков само в областта на славянското езикознание (Леков 1965б). От своя страна, най-вече в областта на славянската етнография, старина, културна история и народно творчество, видният словашки учен П. Й. Шафарик показа голямото значение на народописните проучвания в обсега, на новооснованата наука (Леков 1961). В последвалия неин развой се налагаше ту традиционното старание за условно обединение на разните области и творческата практика, ту с ускорен темп отделяне на трите главни клона на филологическото знание и създаване на специалисти-езиковеди, литературоведи и етнографи, към които се причисляваха и фолклористите.

Някои от съвременниците на Ягич се опитаха да ограничат и опростят представата за сложния състав на славянската филология, която с оглед на по-новата действителност изискваше и по-тясна специализация в посока само на езикови, литературни и народоучни интереси с особено внимание към техните общи черти и качества. 2

Така постепенно се стигна и до мнения, че както тематично и методично, така и най-вече дидактично свързването на предметите в комплексната наука славянска филология е било изкуствено, лишено от хомогенност и затова непрепоръчително.3 При това нарастването на славистичната литература от всички жанрове между двете световни войни естествено усили специализацията в пределите на всички филологически клонове и за мнозина вече изглеждаше практически неосъществима дейността на славянския филолог във възрожденския Ягичев смисъл. Все по-често се оформяха твърде тесни специалисти като напр. слависти езиковеди - фонолози, акцентолози, експериментални фонетици, граматисти, синтактолози, лексиколози, контекстолози, лексикографи; литературоведи - историци, теоретици, критици, социологисти, контактолози, етнографи, етнолози, фолклористи, археолози, историци на културата на славяните и др.

След Втората световна война с възникването на новата всеобемна научна насока - кибернетиката, почти се обрисуваха контурите на едно странно според някои, дори парадоксално състояние, в което се оказа и ученът-славяновед. От него се изисква не само дълбока специализация в дадена славистична материя, но и общо познаване на области и методи на други, различни по степен на традиционна близост науки, т. е. склонност към интеграция, към своеобразна енциклопедичност или, ако може така да се каже, интерспециализация или търсене на връзки и взаимодействия между науки или части от научни области въз основа на една изходна специалност.

В светлината на тази привидно неочаквана закономерност в наукологията, която обаче добре изразява основата на марксистката диалектика относно противоречивото единство на общото и частното и затова бе подкрепена от преобладаващата част на членовете на Международния комитет на славистите, стана понятна продължаващата актуалност на Ягичевата "възрожденска" дефиниция на славянската филология, както и стремежът на мнозина да стеснят обема на това понятие по съображения не толкова теоретически, колкото от творческо-практически характер. Така, както и други филологии - като класическа, германска, романска, иранска и пр., и славянската се оказа едновременно широка и тясна наука, обстоятелството, което някои оценяват като израз на сила (Будагов 1976).

Заслужава внимание наблюдението, че в славянските страни, гдето славистичните проучвания се смятат като родни, специализацията се развива по-изразително и заедно с това единството на елементите на сборната дисциплина е по-условно докато в неславянските страни очевидно условията на развой и целите на изследванията дават повече предимства на традиционните похвати които днес отново се преоценяват и придобиват обновен смисъл.

Историческите и обществено-икономическите отражения на средата, в която се развива в последните десетилетия славянската филология като условна, но необходима цялост, причиниха умножение и усилване на връзките й с останалите хуманитарни, а дори и с природно-математически науки. Това й дава право да получи названието универсалистична дисциплина. Това важи особено за славянското езикознание с неговите примери на съвместимост на идеологически и формално-структурни единици на същността и съдържанието на съответните изследвания.

Определението, което на времето си даде Фр. Енгелс за филологическата наука изобщо като "колосално обширна", важи в още по-категорична степен и сега. Без съмнение при това състояние и противоречията между отделните дисциплини на целостта не само нарастват, но се и неутрализират. Нещо повече, противоречия се зараждат и в самите клонове на сборната наука. Така напр. славянското езикознание е постоянна арена на противоречиви тенденции - от една страна, към склонност за иманентно тълкуване на езиковата структура, усилено чрез съвременни методи на формализация, от друга - към все по-широко признание на социално-историческата обусловеност и контактологическа податливост на езиковите явления в съгласие с марксистко-ленинската теория за езика, която зачита отвореността (sui generis) на езиковата система, неразривното противоречиво единство на мислене и език, на език и реч, на език и общество.

Възродената в последно време социолингвистична насока в езикознанието даде възможност на голяма част от славистите да се съгласят с включването на културно-исторически проблеми в тематиката на международните славистични конгреси. 4 Това усили идеологическата мотивираност на съвременното славянознание, за което допринесе и огромната роля, и международното влияние в световни размери на руския език, литература и история след победоносната Отечествена война срещу хитлеристките нашественици.

Названието на славянската филология е популярно като означение на периодични списания, поредици, сборници в различни страни на света, напр. при немския годишник Archiv für Slavische Philologie и продължението му в Zeitschrift für Slavische Philologie и Zeitschrift für Slawistik или Славянска филология - поредица в България, СССР, Полша, Slavia (Чехословакия - Прага), Slavia orientalis, Slavia occidentalis, Slavia antiqua (Полша), Slavia slovaca, Slavia Pragensia (Чехословакия), а под вариантния наслов славянознание - Советское славяноведение (СССР - Москва), Украинско славянознавство (Киев), или под синонима славистични студии - френското списание Revue des études slaves, словенското Slavisticna revija (Любляна), италианското Richerche slavistiche (Рим), Slawic Rewiew (САЩ), Rocznik slawistyczny (Полша - Краков, Die Welt der Slaven (ГФР - Висбаден), Wiener Slavistisches Jahrbuch (Австрия и др.

Най-често при определянето на заглавието на списанието или поредицата остава съчетанието език и литература (срв. българското Език и литература, чешкото Slovo a slovesnost, словенското Slovo in Slovstvo и др.), което оправдава и досегашната дефиниция в по-тесен смисъл на славянската филология, дадена в Българския тълковен речник, която гласи: "Сбор от науки, които изучават културата на народа, изразена в езика и в литературата. Славянска филологии. Равнозначни определения изобилствуват и в чуждестранната лексикографска литература (Skorupki et al. 1969). По-редки са примерите, когато под славянска филология се разбира съчетанието на история, език и литература (напр. в подзаглавието на Вестник Ленинградского университета) или на език, литература и култура или фолклор в сръбското списание "Прилози за книжевност, език, история и фолклор" (Београд), или съединението на филология и лингвистика в югославските - Задарско и Новосадско - списания, което ясно говори за склонност към отделянето на езикознанието от останалите филологически науки.

Разширението на славистичната тематика обаче намира отражение през последните години в основаването на такива периодични органи, които говорят красноречиво чрез своите названия за вложеното в тях съдържание. Тук спадат периодичните издания като Romanoslavica, Scando-slavica, Balto-slavica, Byzantinoslavica, Slavogermanica, Балканско езикознание, Югоизточно-европейски проучвания и др. При това за отбелязване е, че подобен подход може да има не само ареално обусловена мотивировка, но и да бъде тематично оправдан, какъвто се явява случаят с вместването на поетиката като филологичен материал в някои холандски списания, или на процесите на информацията и комуникацията в някои берлински издания.

От тези бегли съпоставки, като се има предвид, че съществуват и множество славистични в практически смисъл списания, посветени само на специални филологически проблеми - езиковедски, литературоведски и др., проличава, че общославистичната научна продукция, която притежава както диагностични, така и прогностични елементи и тенденции, запазва все още своя авторитет и навлиза в условия на още по-интензивен развой. Този процес се подпомага от усилената роля на еднаквостта и многообразието на методите, свойствени на съставните части на славянската филология, подчертана от забележителния чешки литературовед Ф. Волман и от усъвършенствуването на стилистичните, семантични и семиотични проучвания в някои славянски страни. 5И тъкмо затова изглежда неоспорима актуалността и съвременността на наследената от миналото и подпомагана от общественото развитие наука като славянскатата филология, чието обществено и политическо значение нашата бурна историческа действителност удостовери и доказа.

Не така съществен е въпросът за йерархията или градацията на съставните клонове на славянската филология, при все че и тук традицията досега не е изменена, защото почива на рационални основи и съображения. Още в зората на тая наука знаменитият полски стихиен материалист и просветен деец Ян Сиядецки изказва правилната мисъл, че "усъвършенствуването на националния език способствува всемерно за развоя на всеобщата просвета". 6 Идеята за известно предимство на езикознанието в сбора от филологически науки се подчертава и от други автори и все с оглед към универсалното съдържание на понятието език и на неговото централно положение всред обектите и средствата на всички науки (добра аргументация у Havránek, Wollman 1948). И дeйците на нашето възраждане, и първите представители на българското художествено слово Каравелов, Априлов, Богоров, Фотинов, Селимински, Ботев, Раковски, Берон, Вазов, Величков и др. се отнасят с почит към достиженията на тази наука, която характеризират като необходима, пълна с поуки, и като богат източник на интелектуално, нравствено и културно развитие и прогрес. Разбира се, те са били под впечатлението предимно на онези събития от обществено и културно-историческо значение, които красят съдържанието на предмета на славянската филология - величавото цивилизаторско дело на славянските просветители Кирил и Методий, обединените чрез призива на Юрий Крижанич в 17 в. западни и южни поробени славяни за освобождение, чешкото хусистко свободолюбиво движение и руското славянофилство, което, ако и превърнато в реакционен панславизъм и панрусизъм от императорските предреволюционни кръгове, е оказало по силата на диалектиката и прогресивно благотворително влияние върху развоя на славистиката.

Толкова повече сега, след като славянството се превърна в авангард на напредналото в социален развой човечество, в интереса към науките за него не бива да се противопоставят едни на други хуманитарни и технологични елементи и методи. Техническият прогрес не създава основни пречки на хуманитарните дисциплини. Славянската филология използува лексикалното и друго езиково притежание на техническия прогрес, т. е. тя го отразява и подчинява в известен оптимален смисъл.

Бъдещето на тази сложна дисциплина е ясно и надеждно за всеки, който съзнава какво означава и как се придобива правилната езиково-литературна и историческа осведоменост, граматическата интелигентност и всестранната култура, гаранция за социалистически патриотизъм и интернационализъм - неизменно съдържание на образцово развитото социалистическо общество.

Привържениците па съвременната насока към интеграция на науките предвиждат значителни резултати на бъдещ развой в така наречените нови междинни пространства всред отделните дисциплини или техни съставни области. Тази особеност на методологията като частна проява не е в противоречие, а се свързва диалектически с нагледното в практически смисъл окрупняване на съвременното познание. Без увреждане на положителните придобивки на миналото в славянската филология проникват най-различни творчески почини, които целят създаването на нови насоки, като напр. психолингвистика (като клон на социолингвистиката и в близко сътрудничество с биолого-медицински неврофизиологични изследвания на мозъчните функции с техните норми и аномалии), автоматизирана (машинизирана) лексикография с актуална обществено-политическа валидност (най-новите заемки в славянските езици, речникът на езика на Ленин е в подготовка и под.), статистическо анкетиране като умерена проява на математизацията в славянската филология с цел да се снабдят всички заключения и обобщения с възможно по-точни доказателни средства. Интересно е дори, че и в славистични археографични, палеографски изследвания senso stricto, каквито се появяват все по-рядко, търсят да намерят приложение новосъздадени похвати на изследване, обусловени от нуждите за съюз на хуманитаризма с технологизацията (Якобсон 1957).

Съобразно с изтъкнатите факти и разсъждения необходимо е да се приеме, че славянската филология като комплексна наука представлява триада (тройно единство) от дисциплини - езиковедска, литературоведска и културно-историческа, при което първата от тях е най-рано развита и получила методично усъвършенствуване. Такова теоретично становище намира подкрепа в съвременните тенденции към интеграция на науките, в тяхното диалектично единство и в активизирането на социологичните аспекти на изследванията в наше време. Но практиката все още поддържа сепаратизма на специалностите, застъпени в теоретичната цялост. За преодоляването на това противоречие би помогнало следното напътствие: всеки специалист в дадена област на славянската филология трябва да има широка теоретическа, трайна заангажираност и в другите области.

Славянската филология е в пълен смисъл на думата съвременна наука, дори по-съвременна от останалите филологии. Тя отразява в неимоверно широк обсег особеностите на миналата и сегашната славянска култура, в това число и на техническия прогрес, и на прекалено увлекателната за младежта физкултура, които не бива да й се противопоставят като по-модерни и единствено привлекателни области на обучение и бъдеща професия. Предметът на всяка наука трябва да се разглежда с оглед на източниците му, генезата, зародишните му етапи, а за съвременността на самата наука решително значение имат преди всичко методите на изследване и оригиналността и качествата на неговите резултати. Най-сетне не бива да се забравя, че в основата на всяка филологическа наука пулсира най-характерната отлика и достойното на човека и човечеството - мисълта в неотлъчна връзка с езика, литературата и цялостния културен живот.

Бележки

Срв. напр. дефиницията в Энциклопедический словарь, в която като помощни науки на филологията се сочат дори философията, логиката и психологията. Далеч по-умерени са гледища, израз на които дават напр. Ахманова 1966, Goląb et al. 1968, и може би най-близко до всеобщата употреба е дефиницията на Розенталь 1972.

Срв. Ильинский 1923; Weingart 1924; Mazon 1924: 113 и сл. Същото мнение поддържаха Лер Сплавински, Батовски, Крейчи и др. Само някои от последователите на А. Вrückner, като W. Lednicki, J. Gołąbek и др., подценяваха връзките на предметите в състава на славянската филологии и тяхното, ако и условно, единство.

Това разбиране беше изразено на II международен славистичен конгрес във Вършава през 1934г. в доклада на Ułaczyn 1934; Вж. и Леков 1973

Срв. напр. VII Мiędzynarodowy Kongres slawistów. Известно е, че проучването на горнолужишкия език и литература в Будишин се обединява в институт под общо заглавие "Институт на народоука", което говори за своеобразна градация на филологическите науки.

Срв. Havránek, Wollman 1948. Срв. и полските и др. в последно време приноси по стилознание и структури на текста от школата на Мария Ренета Майснова и др.

Срв. "Славистика", каталог, подготвен по случай VII международен конгрес на славистите във Варшава, 1973, с. 1.

Цитирана литература

Ахманова, О. С. Словарь лингвистических терминов. М., 1966.

Будагов, Р. А. О некоторых общих проблемах филологии. Филологические науки, 1976, 1, 14-23.

Илынский, Гр. Что такое славянская филология? Уч. зап. Саратовского унив., т. I, св. З, 1923.

Леков, Ив. П. Й. Шафарик и славянската филология. Славяни, XVII (1961), кн. 8, с. 32-33.

Леков, Ив. Делото на Кирил и Методий в славистиката. В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост (863-1963). Доклади и материали. София, 1965, с. 77-87.

Леков, Ив. Един век от смъртта на А. Христофорович Востоков (1781-1864). Език и литература, 1965, кн. 1, с. 100.

Леков, И в. Из най-близката история на езиковедската славистика, Език и литература, XXVIII, 1973, кн. 3, с. 3.

Розенталь, Д. Э., М. А. Тeлeнкова, Справочник лингвистических терминов. М., 1972.

Энциклопедический словарь. т. III, Москва, 1955.

Якобсон, Р. Изучение славянских языков и сравнительное славяноведение в США за последнее десятилетие. In: Beogradski meђunarodni slavistički sastanak (15-21. IX. 1955). Beograd, 1957, 415-428.

Golčb , Zb. A. Heinz, K. Polański. Słownik terminologii językoznawczej, 1968

Havránek В. , i Fr. Wollman , Nase dnesne pojeti o slovanske filologie. Slavia, т. XVIII, 1943, с 249-268.

Mazon, A. Le patriomoine commun des études slaves, Revue des études slaves, IV, 1924, с. 113 и сл.

VII Мięedzynarodowy Kongres slawistów…, Streszcenia referatów i komunikatów, W., 1973, с. 1-1096.

Skorupki, St., H. Anderskej, Z. Zempickej, W. (red.) Maly Słownik jłzyka polskiego. 1969.

Ułaszyn, Н. O istocie filologii słowiańskej. In: Księga referatów, II Zjardu, 1934.

Weingart, М. О podstatě slovanské filologie. Sb. Fil. Fak. Univ. v Bratislavě , t. II, zeš. 26, 1924.

Wollman, Fr. Česky slavismus, jeho minulost a program. In: Slovanstvi v ceskem narodnim zivote. Brno, 1947, с. 224-241.


 

Copyright 2002-2004 © by Bibliotheca Slavica Team