_ А. Теодоров-Балан. Български изток и запад в книжевния език
St. Kl.Ohridski Logo



Български изток и запад в книжевния език

(Принос за моя стотни рожден день, 27. Х. 1958)

А. Теодоров-Балан

Десетина години след освобождението от 1878. г. още следваше в книжевни работи да се пише человек. Та и в отборна реч се внимаваше, тая дума да не се заменя с някоя обичайна говорска, каквато е прозвучавала в простонароден обиход. Слушаше се в беседа с урожденци от наши западни крайни или землища дума човек; ала нямаше слух и образование, които да се спрат, пред нея за подостойна преценка. Тя си животуваше както всяка друга народна, говорска дума, а интелигентният българин си знаеше человек, и само него имаше на почит. Зная случай, когато и десет години покъсно един редактор на „важно тогава в страната книжевно списание правеше кисело да се мръщят автори на статии, щом откриваха, че редакторът: заличил от оригиналния им текст думата человек, та я заменил с човек. Такива „волности" скоро подкопаха всяко доверие към редактора. Дума человек беше от далечни времена обичайна в езика на българската книга. Думата владееше в израза на уважение към съществото, означавано, с нея, и не допущаше да се мисли за, нейно заместяне под какъвто и да е извет.

Новата българска книга черпеше своето съдържание по предимство из руската книжнина. Тук стояха на лице думи за културни понятия, които в народна наша реч биваха изразявани със средства говорски и описателно; а в намираните руски извори нерядко се обаждаха основи на думи, знайни от дома в подобни и в родствени думи. Пленен от всичко това, нужделивият българин, работник на своя книга, лесно извършваше своята задача. Църковнославянско предание, руско понапреднало знание, родствени основи на нови думи и на цели изрази неволно увличаха и твореца на новобългарското книжевно слово, да ги взима готови, да ги пренася между свои сънародници, да ги разлодява нататък. Успяваше работата найвече със съдържание близко до вярата на читателя. Твореше се нов книжевеи език. В 1824 г. се яви по тоз език начална книга новобългарска „букварь", комуто бе съдено да прстави изходната пъртина на новобългар ското образование. Авторът на букваря е родом котленец, по име Петър хаджи Берович (*1795), изпосле д-р П. Берон, образуван по гръцки и църковнославянски в Котел и в Букурещ, запознал се и с руско обучение, домашен учитель у търговеца Антон Иванович в Брашов (Кронщад). Родолюбиви и педагожки размишления му внушават да състави прочутия „рибни" букварь, онасловен „Букварь с разни поучения за българските училища". Книжката, за букварь доста обйемна (над деветь коли), съдържаше всичко, нужно за ученик по четене и смятане за онова време. Тя беше букварь, читанка и смятанка. Съвременници учители разправят в спомени, как се разграбил повсъде дивният букварь, илуструван и „с образи на маймуна, и живини, и птици, и риби за приказ. По последния там образ на риба „делфин" децата прорекли и книгата си „рибни букварь". А щото „приказвал" авторът в „рибния букварь", приказвал го тъй, както можел тогава един ревнитель на народното просвещение котленец. Тоя котленец поучавал още, че истински срички на думи не стават от букви аз, буки и пр., нито и от а, бе, но звучно от а, б, и пр. Така била наредила и руската Академия на науките.

Десетина години покъсно (1835) се отвори в Габрово училище, което постъпенно да образува юноши за учители по цяло Българско. Отвори се то при отбран учитель Неофит Рилски. Сами той диреше съвет от елинската педагогика в Букурещ. В това прочуто на времето габровско училище идеха да се учат момци от България, от Тракия и от Македония. По тях места отиваха после за народни учители габровски питомци. Усвоен в Габрово език на обучението се имаше общи за всички, а книгата за начално обучение беше не друга а знайният Вече и там „рибни букварь" на Беровича. Езикът на тая книга влезе в книжевен обиход у всички, що боравеха с българско обучение. Както се покоряваха гърци от народа на общия език на книгата, така навикнаха и българите от народа да имат езика на букваря си за общо образователно средство. Десетилетията течаха, навикът с езика на рибния букварь крепнеше. Букварят прекара петь издания (1824, 1841, 1849, 1850, 1862); последното издание в Цариград, у арменеца Дивитчиян. Едно от изданията бе изкарало за училищата десет хиляди бройки; това и тълкуваше, колко е просторна площьта на „рибния букварь" и на езика му за обща българска реч.

През това време политически събития и стопански отношения в Турция (1839 - 1859) извикваха в страната поминъчни и национални отношенията те привличаха у предприемчиви граждани повече тежне-ние към престолния град. Там се струпаха от всички народности от империята дейци за национални почини. Малко по малко проличаха дела на „българска община". В нея се обаждаха от разни български места със свои книжевни трудове единични българи, сами образувани найвече по руска книга, и те се придържаха о свой „български език", поведен от някакво предание, подкрепян и от излезли вече преводи на новозаветно верско четиво. И тоя език бе все от строя на езика на „рибния букварь". В Цариград „книжевна община" основа книжевно списание „Български книжици" (1859), в което участвуваха българи тракийци, мизийци и македонци, и дето се разправяха неща за общия български книжевен език. А „рибният букварь" в обучението все още траеше.

Така се разви и създаде напокон възглед, че от източно български тип е езикът на българската писменост от деветнадесетия век. Него продължаваме да обработваме речнишки и граматично и до день днешен. По естествен пътъ в него навлезоха, с навик се закрепиха и въдвориха покрай източни и западни елементи за обща услуга на българската култура.

Не е възможно да се урича, коя характерна чърта в съвременния, български книжевен език в кое място на източно или западно езиково землище е обиходна, домашна, свойска. Що е българско, то се познаваше по чъртите на говора, дето се употребяваше; а дали източно или западно, или общо, решаваха сами българите. Между чъртите се знаеха чърти чисто източни или чисто западни, или общи, от вековното общуване; разбираше се от еднородния строй на думите, на техните облици, на цялата реч. Българското училище следваше при обучението уходения вече пъть върху обща книжевна основа, а обществената култура движеше, менеше, установяваше употреба и на граматика.

Български изток и запад не се разбират географски или говорски ограничени; в книжевния език то са две области, които принадлежат на източно или на западно българско наречие. Прието е да се смята предел между тях кривулестата линия от Никопол на Дунав до Солун на Бяло море, по реките Осъм, Тополница, Струма и по планината Беласица. В землищата, дето и днеска се работи българска книга, остаят на изток от кривулестата чърта Пазарджик, Разлог, а на запад Плевен, Ихтиман, Бельово. От 1878. година насам настанаха на Балканския полуостров много и големи разместяния на народностни множества, обаче с тях не се промениха „източно и западно" в езиковата област. Изток и запад се пресрещат в редица точки, които бележат участието им в устройството на българския съвременен книжевен език.

С един бежлив оглед на българския книжевен език откриваме за отбелязвяне случаите, дето български изток и запад участвуват в устройството на тоя език.

1. Правоговор

Преди всичко не се измени към никоя страна повече или помалко целият лик (аспект) на българския книжевен език. Онова, що скупно прави истеричния правоговор на тоя език, си е запазило източните и, западни особности от „рибния букварь" насам. Не се признава никаква редукция ъ изговора на безназвучни самогласки а, е, о, на безназвучни сричкови самогласки. Правоговорът върви съгласно със западния закон, който е и в съгласие с наше църковнославянско предание и с общославянски закон. Има единични думи, които в речника на книжевния език носят изговор западен, напр. трем, ала те не са от купчини производствени, та да представят характерна особитост. Старинската упорита дума человек заменихме не с някаква източна говорска чиляк, чивяк, а взехме направо от български запад. Върху истата основа запазихме и думата век по западен изговор, а не както вяк в човяк. Наистина, с такъв изговор век можеше да ни дойде и из руско книжевно предание, ала посилна излезе в случая родствената близост с нашия запад. Не успяват да прокарат свое източно тежнение и правописни опити от 1945 година, които дадоха право напр. на техън да изпъкне изпод западния изговор техън, та да се настани под източен лик тяхън. Не ще успее обаче никакво усилие да настоява напр., че е западна особитост изговор успех (същ. име) срещу старински източен изговор успях (глагол); днешният изговор на културната дума успех си остая у нас от руско потекло.

В правоговора на езика личи особито назвукуването като белег източен или западен в купчини думи и в облици на граматични категории. Облиците за минало просто време изявително (писах) и за действено причастие минало време (писал) в българския запад са подчинени на същия старински закон, който се пази за същите случаи и към запад у славяните. От глагол правя напр. наш запад изговаря правих, правил, направих, направил. Изток върви еднакво със запад у глаголи от несвършен вид (траятни); обаче щом глаголът влезе във свършен вид (кратни), назвукът се отмята сричка назад: направих; направил. Глаголи от II. и III спрежение назвукуват облиците образувани от минала трупина (II.) върху обликова сричка у несвършени по вид глаголи .(правих, правил), а върху трупинска сричка у глаголи свършени по вид (направих, направил); западно (направих, направил). Нехайна относба на беседник към книжевни правоговор дава и сега повод за укор, че навик с източно говорско назвукуване правих, правил, направих, направил действува да се нарушава установената разподяла на назвукуването у несвършени и свършени глаголи от II. и III. спрежение: западно правих, правил, направих, направил; източно и книжевно несвършено правих, правил, свършено направих, направил. Глаголи от първо спрежение обикновено назвукуват минало просто време и действено причастие минало еднакво на изток и на запад: орах, изорах, изорал, взех, превзех, обиграх, обиграл

2. Ятева сричка

Ако и да влиза като особна точка в правоговора на книжевния език, със своето правило за прегласуване или, превръщане в етева, ятева сричка прави от друга страна граница между български изток и запад. Било е време още преди IX. век, когато и на запад е гласяла тая сричка еднакво. Откак се заработи български книжевен език, в него се разви изговор на сричката двояко. На изток се установи изобщо, че първична ятева сричка без назвук или назвучна пред. мека сричка се прегласува или превръща в етева, а на запад става безусловно етева. Вече в епохата, когато и писмено разпознаваме говорски източно и западно, в първото може книжевно да се настани някой изговор западен, сиреч, етев вместо, ятев, та да стои в разногласие с искания на източен правоговор.

Ако речеме да поставиме за книжевни думите с ятева сричка въз основа на правилото за нея под назвук и пред твърда съгласка и край на дума, ще тряба да обявиме за западни всички ония случаи, дето изговаряме етево: добре, две; стоте (срв. стотях).

Западни са всички случаи, дето очакван ятев изговор е етев. Спротив своя ход да влезе в българския език, думата може да бъде дошла из църковнославянски език или руски. Прието е да се смята източно правоговорски, ако и да има и на изток етево техън вместо ятево техън, тяхън.

3. Ме, те, се

Днешният книжевен облик на тия местоимена е западни. Преди него владееха отчасти църковнославянски мя, тя, ся и източно, български ма, та, са.

Църковнославянските облици на личните местоимена във винителен падеж единствено число мя, тя, ся господствуваха в българския книжевен език крепко, господствуваха дълго време до замяната им с днешните западни облици ме, те, се. А тая замяна се завърши през. училището, и то твърде бавно. Поставиха се повелително облици западни ме, те, се като съгласни и с общите фонетични закони на българския език, обаче старото предание прояви в печата дълготрайно упорство.

Българският изток изобщо показа една ревност да прилага облици ма, та, са. Аналогичните облици ма, та, са се чуеха и в говорите на обиходната реч, когато книжевно все боравеше едничко преданието мя, тя, ся. В началото на седемдесетите години „Периодическо списание на Българското книжевно дружество" извеждаше и теоретична поука, да приемем в книжевния си език законните облици ме, те, се, виреещи всенародно в западна България. Дружеството тепърва започваше между народа своето призвание. За него трябаше нарочито да премислят „действителните" му членове Марин Дринов, университетски учен, Васил Друмев, добил високо ду-ховно академично образование, и Васил Стоянов, завършил универси-тетско учение по славянска филология. Тая троица, с рядка за времето си пожертвеност, приложи свои дарби и способности, да създаде за българи научно-просветно средище в Браила (Ромъния, 1869.). Вече в първите си страници „Периодическо списание" показа, че в книжевния език имат право да личат облиците ме, те, се, а, не църковнославянски мя, тя, ся, или ма, та, са, или други някои източни говорски особности.

По това време изпъква в Букурещ значението на Л. Каравелов в българския печат изобщо. Негови издания и личност определиха особита посока в езика на книжнината и в правописа. Тук се установи да се говори, и пише книжевно ма, та, са, както и за множествено число на, ва. Състезаваха се публично западна особност, подържана от „Периодическо списание" и заявила права източна. Гласежът ма, та, са, на, ва беше простонароден и оригинален. Той се отклонява от закона за замяна на старобългарска носовка е с чисто е; той се настанява по аналогичен пъть от пълните облици за винителен падеж нас, вас: кратки облици на, ва (стб. ны, вы) повеждат подире си и ма, та, са.

Докато трая влиянието на Каравелова върху дейци и любители на книжнината, следваше и раздвоената употреба на ме, те, се и ма, та, са (1876). След освобождението на България завладя наклонност за усвоение в езика на практиката на „Периодическо списание", та победи и западната особност с ме, те, се срещу Каравеловската и Ботевска ма, та, са. Западни бяха и облиците за множествено число ни, ви.

4. Четем, четеме

Обликът за I. лице множествено число у глаголи от I. и II. спрежение завършваше книжевно на -м: четем, четеме. Образцов пример имаме със стиховете на Вазова „Помним още онез двама; помниме ги ний" (в „Радецки"). Обаче прозаичната практика признаваше само първия завършек -м. Йордан Трифонов, именит учитель по български език, проявяваше недоволство, колчем чуеше член от интелигенцията да си служи в реч и със западния завършек на -ме. Той се числеше в реда на книжевници, които знаеха четем, а незачитаха четеме. Как е дошел Вазов, и то още толкоз рано, до съзнание, че и четеме е книжевно, не може да знаеме; може само да твърдиме, че усетът за българска книжевна реч, прозаична и поетична, го е ръководил и в тоя случай, както и в други подобни, да налучва правото без много мъдруване. Отвореният гласежно западен облик четеме придава на езика хармония там, дето я затлачва обликът четем. „Ний летиме за свобода кръв да леем".

Днес двата облика, западен и източен, уравновесяват нево-лята, чувствувана само с един облик. А покрай западна черта че-теме са настанали изобщо и облици за спрежение чета, четат (1. ли-це ед. ч. и 3. лице мн. ч.) вместо източни четъ, четът ( = чета четат).

5. Деепричaстие

Български книжевници от найзападни наши землища неволно пропущаха в своите творения и речнишки, и морфоложки особности на езика. Така ставаше през времената на единното книжевно общуване по цяло Българско. От тогава западен някой творец слу-чайно е проронил и облик от деепричастие, завършен на -еки, -йки: четееки, четейки. Източен ревнитель на книжевно изкуство намира деепричастието в свое четиво: то му е сгодно за книжевна реч; той го възприема, и то се настанява за израз на вършене абсолутно по лице на вършитель и по време на вършене. Деепричастието има да се веже за реч само с вършитель идентичен с вършителя в надредното изречение; то става всякога от съвременни глагол и едновременно с вършенето на надредния глагол.

Все от книжевници с навик по западен говор е даден тласък за употреба на друг облик деепричастие, а именно на облик, що завръшва на -ещи, -ащи: чешещи, питащи. И се явява в книжевен обиход от една страна четейки, питайки, а от друга страна четещи, питащи. На тия подирните отговарят източните деепричастия чете- щиц, питащиц, каквито се срещат в „Периодическо списание". По това излиза, че може да употребя за деепричастие и облик, подобен на облик на минало действено причастие сегашно време; може равнозначно да се пише и казва четейки и четещи („Български език", V, 1955: А. Т. Балан, „Позив и отзив за език у нас", стр. 204-205).

6. Отглаголни имена: четение, четене

Отглаголните имена от среден род на -не се пишеха книжевно изпървом само в пълен вид четение; в говор се чуеха и скъсено четенье, и четене. С време се явиха и в книжнината облиците мек четенье и втвърден четене; първият владееше на запад, а вторият на изток. Книжевникът можеше произволно да избира между двата облика. Стихотворната сбирка на Вазова „Звукове" (1893, 1897) изобилува с примери за мек облик, чийто назвук стои в предходна сричка. В 1899 година Вазов, като министър на просвещението, пое отговорност, да предпише нов общи правопис, и в него нареди, да бъде общо книжевно скъсеното четене, а не четенье. Той отрече правото на своя предишен възглед четенье. Дали е мислил, че сричката -не ще се изговаря меко -нье, не е разяснено; поскоро е за вярване, че няма място за двоумение.

Днес блюстителите на правописа не придирят яко за правоговор източно втвърден или западно мек. Те се задоволяват да твър-дят, че всички срички, основани въз мека самогласка е, са по учленението си меки, ала че мекият изговор у нас е книжевно незначите-лен, та не става нужда, да се дири за него писмено отличие. Лица от западни краища отстъпят в книжевна реч от своята чувствителност за изговор изрично мек.

7. Относителни меетоимена: кой, който, що

Източният правоговор на книжевния език е смутен от западно участие на местоиме що в подредно изречение. Докле в говорите на изток срещаме приметово приставно изречение, уведено с който, отборно в проза и кой, в западни говори чуеме само що за трите рода единствено число и за множествено число = на източно които. Инак местоимето бива просто заменено и тук и там от наречие дето, дека, декато. Колкото отиваме с български книги назад към почетъка на новобългарската книга, толкова порядко се намираме пред относително местоиме друго, нежели който, която, което, които.

Западни строй е относително общо местоиме що; то навлиза в книжовната реч доста бавно. Пречила му е живата източна практика с употреба на що въпросително: Що гората на росен мирише? Що ще лисица на пазар? Развитието на усета за разнообра-зие в слога е спомогнало, да се отдава все повече внимание на -що, което и ритмично приляга против който, кои, за да се изтъква не вършитель, но признак от вършене.

С простонародна дума дето, дека за местоиме който, що български изток и запад еднакво засягат и книжевната реч.

8. Творница -шки, чки

Прилагателни имена и наречия, произведени с творница -ски, правят промени в творницата, когато пред нея в производството на думата се е падала съгласка ч, напр. човек, човеч-ски; тогава източнобългарски се чуе човешки, а западнобългарски човечни. Така вървят правилно в говорите производствата със -ски: дивак, дивачски; източно дивашки, западно дивачки.

Собствени предметни имена източни и западни е прието, да се изговарят и пишат, както сочи производството им, а не както иска книжевният правоговор; обичайна дума простак дава книжевно прилагателно име само просташки, а простачки си остая говорска западна; обаче „Владички ханове" собствено име на предмет в западни наши краеве, и книжевно звучи правилно всякога владички, а не владшти. От планинска местност Козница между Витоша и Рила всички означения на предмети със собствени имена са все кознички, а не кознишки.

Правят се грешки, като се прилага и у собствени имена от западно потекло книжевно правило за -шки, от -чски: „Вършечки бани" край село Вършец в западна Стара-планина, - който умува, че тряба правилно да се дума „Вършешки", още „поправилно" „Вършечски" или „Вършецски", той още блуждае, без да внимава за обиходната истина; блуждае сам, заблуждава и други. „Искрецски санаториум" е в зачетъка си неправилно; Тука и Татар-Пазарджикски съд вместо Татар-Пазарджишки.

9. Собствени имена лични

До 1945. г. никой не отричаше, че книжевният правоговор прави за мъжките лични имена и за презимена към тях облици на -а, -я в падежна относба: Ивана, Къня, Груя, вин. Гешдва, Драгнева. Правеше се грешка, да се съчетават по облици име с презиме, вместо само първото име: Ивана Вазова, или Вазова Ивана (двете по руски!) вместо Ивана Вазов или Вазова Ивана като не се даваше, достатъчно основание за обща книжевна употреба на един способ за изобразение на съчетанието, оставяше се и приимаше, щото намираше за право и сгодно всякой автор. Затуй се срещаме в книжнината с облици: Ивана Вазова, Иван Вазова, Ивана Вазов, или съвсем безпадежев облик Иван Вазов, както става днес.

Тръгнем ли от установения източен правоговор повиках Ивана, дадох на Ивана писмо, взех от Ивана разписка, а то стана пред Груя Йовчев, стигаме до разум, че собствените лични имена от мъжки род в падежна относба винителна пряка или непряка добиват крайка -а или -я (Граматики от П. Калканджиев 1938, стр, 225, С. Младенов, 1939, стр. 241, Н. Костов, 1939, стр. 68). Презимето, което следва името, прави с него една целост, та подобно на съчетание от съществително име с прилагателно трае неизменно под облика на, предния ей елемент: на или от Ивана (чий? или кой?) Вазов; на Вазова Иван. Предният став носи, падежния белег на съчетанието, както е правилно в източните и западни говори.

От 1946 година се установиха нови правописни и правоговорски норми, и по тях бидоха изобщо премахнати всякакви падежни крайки на собствени имена и на презимена в положение на винителна относба. На книжевния правоговрр се нанесе тежък удар, нанесе се чисто ме-ханически. Наистина е просто и лесно, да си служиш с имена без вся-какви облици; ала въпросът не беше напросто за упростение, както въпросът за крайни -ъ и за -ь, но за устройство на книжевен език въз основа на податки от народни говори. А български изток и запад еднакво стоят против на Иван, от Вазов.

Безпадежният облик на собствени имена се упражнява в книжевния език вече над тринадесет години. Ако това място, от което зависи, се убеди след пълно обсъждане, че на Ивана, от Ивана са законни облици по цялото наше езиково землище, остая нему да предприеме преди всичко учебни стъпки, та през училища и граматика да се замени един навик с други. Народната реч не борави с презимена, та да искаме от нея и от Вазова Иван, обаче тя пак би ни дала от име Вазо притежателно име Вазов, и от него падежен облик за мъжки род на Вазова син. В облика се съдържа признак на принадлежност, който в граматиката се означава с облик за родителен падеж. Граматиката на книжевния език ще има да изтълкува, че на Ивана Вазов, на Вазова Иван са целости с падежен облик само в предния член. Подобни целости са разгледани и употребата им обяснена в „Нова българска граматика", 1940.

10. Отрицание на глагола

Отрицателен глагол имаме в българския книжевен език само един - нямам, срещу положителен имам; всички други глаголи може да бъдат отречени. Разликата между отрицателен и отречен е, че първият е в речта всякога с признак на лишение от съдържание, а вторият с признак за възможност от лишение. Тая възможност се изразява с дума не пред положителния израз: зная, не зная; мога, не мога, не вярвам да мога. Западни славянски езици смятат всички отречени глаголи за отрицателни, та ги пишат слято с отрицателна представка не. У нас по говори източни и западни се наблюдава синтаксово ти не правиш, ти не си правил, и ти не правиш, ти си неправил. Книжевно владее само правило на отречени глаголи, ако и да се казва, че са отрицателни. Частицата не се пише винаги отделно като дума пред глагола; между нея и глагола може синтактично да влязат и други думи: ние не ти знаеме нърава, ние ти не знаеме нърава. Дали е изговорът на съчетанието с глагол отречено не ви пиша, или отрицателно непиша ви, се разбира и с нагласуване: отреченото не прави изговорска целост, както прави отрицанието.

Отречена или отрицателна употреба на глагола е говорески известна и в източни краеве; книжевно езикът употребя само отрицание на глагола.

11. Единични думи

Самото общуване между членове от еднородно общество е предно условие за развой на книжевния език. Говор на един езиков край се среща с говор от други край; предмети и понятия с различни поминъчни и други предимства обръщат върху си вниманието на беседници, и завзимат места в обиходния речник; дума със своето значение на книжевен израз влияе, да заменя в реч дума, обичайна говорска у някой друг придошел в книжевно общество; а съответна ней дума от говора на някой езиков край прави да проникне тя със свои знаци у книжевника, охотник да бере от говори средства за истински народен израз. Източна и книжевна дума къща има насреща си западна дума хижа; обаче тая дума приляга на източния беседник, да означи с нея планинска къща за подслон на планинари; и западната дума хижа добива място за таково означение в книжевния речник. От западен говор (Трънско) е взета и хубава дума ръканица; в неволя от българска техническа дума български инженери и архитекти бяха примерно изковали дума ръкохватка за немската Handgriff (фр, main-courante); ръканица веднага се препоръчва със своя непринуден родни строй. Западна дума он се явява нерядко на книжевно място, за да изразява той.

Избрах горните единадесет точки из книжевния български език, за да представя, как наши изток и запад са участвували в миналото, участвуват и сега, за да дотъкмяват нужното в книжевния език; те подканят и за проверка на неща вече установени, защото с време се избистрят схващания, дето лежи усъвършение на книжевния език. Западни говори са трезви в членуване на имена, дето по източни говори и книжевно се харчи много излишен труд: предметите за прехраната занимават най-вече грижите на стопанина, построено западно, не се мори с излишно обчленение на думите предмети, прехрана, стопанин.

Не е нито от български изток, нито от запад сторена намяса за книжевен правопис присъствувам, отсъствие (присъ-, отсъ-), когато думата е руска, правилно изговаряна с коренна сричка сът (срв. рус. сутъ дела, български същин). Ние сме заели книжевно руски производства присътствие, отсътствие, и няма основа за български правописни умувания без коренна съгласка т в присъствам, отсъствие. Лична практика на редактора на „Периодическо списание", който пишеше старна ( = страна), изнесе на показ свое „книжовно" умуване, та увлече и почитатели на авторитета на списанието, да следват и днес това смекчено (с ж) и втвърдено (с о) производство вместо правилното книжевно, в купчина с душевно, плачевно. Л. Каравелов казваше неотменно за вестника си „политически и книжевни" - не книжовни.

27 октомври 1958


 

Copyright 2002-2004 © by Bibliotheca Slavica Team